Вилхелм Хауф
Студеното сърце
Първа част
Който пътува из Швабия, не бива да пропуска да се отбие в Шварцвалд — не заради дърветата, макар че не навсякъде може да се види такава необятна гора от красиви стройни ели, извисили връх чак до небето, а заради хората, които се различават значително от всички други наоколо.
Те са по-високи на ръст, с широки рамене и силни крайници и сякаш ободряващият аромат, който сутрин струи от елите, още от ранните им години ги прави по-разкрепостени, прозорливи и непоколебими, макар и малко по-сурови от обитателите на речните долини и равнините. Те се отличават рязко от хората, които не живеят сред гора, не само с поведението и ръста си, но и с обичаите и носиите си.
Най-красиво се обличат жителите на баденския Шварцвалд. Мъжете пускат брадите си да растат волно, както е повелила майката природа, а черните им сетрета, широките, силно набрани до коленете панталони, червените им чорапи и островърхите капели с широка периферия им придават нещо чуждоземно, което в същото време внушава респект. Повечето от хората в тази част на Шварцвалд се занимават с изработката на стъкло и на часовници, които разнасят из половината страни по света.
Другият край на гората се населява от потомци на същото племе, но различният поминък им е създал обичаи и навици, отличаващи ги от тези на стъкларите. Те търгуват с гората си — повалят и секат елите си, превозват ги по Наголд и Некар и от Горен Некар надолу по Рейн, чак до вътрешността на Холандия, където са познати на всеки крайморски жител с дългите си салове. Спират във всеки град по течението на реките и чакат някой да купи от гредите и дъските им, с които видимо се гордеят. Ала най-здравите и дългите от тях продават за тежки жълтици на Мийнхеерс, които строят от тях кораби. Тези хора са свикнали на суров начин на живот и на странстване. Изпитват радост да се качат на дървените си трупи и да се понесат по течението на реките и тъга, когато се провират между дърветата по брега нагоре към вкъщи.
Затуй и празничните им дрехи се различават толкова от тези на стъкларите от другата част на Шварцвалд. Носят сетрета от тъмен лен, а през мъжествените им гърди са преметнати тиранти, широки колкото човешка длан. Обути са в шалвари от черна кожа, а месинговият метър, който стърчи от джобовете им, е атрибут на честта. Най-голямата им гордост и радост обаче са ботушите — навярно модерни някъде по света, те са най-големите, които изобщо съществуват, защото могат да се издърпат две педи над коляното, така че салджиите да се разхождат във вода, дълбока три стъпки, без да се намокрят.
До неотдавна обитателите на тази гора вярвали в горски духове, но новото време успяло да ги освободи от подобни суеверия. Странно е обаче, че и горските духове, които според легендите обитават Шварцвалд, са се различавали също по облеклото. Твърди се например, че Стъкленото човече — добро духче, не по-високо от три стъпки и половина, се появявало единствено с островърха шапка с широка периферия, облечено в сетре, надиплени панталонки и червени чорапки.
Михел Холандеца пък, който казват, че кръстосвал другата страна на гората, ще да е огромен, широкоплещест юнак, облечен като салджия, и мнозина, които твърдят, че са го виждали, се кълнат, че не биха заплатили от собствената си кесия телешките кожи, нужни за направата на ботушите му.
— Толкова е висок — разправят и настояват, че не преувеличават, — че един нормално висок мъж му стига едва до врата.
Разправят, че един шварцвалдски момък изживял доста странна история със същите горски духове, нея мисля сега да ви разкажа.
В Шварцвалд живеела вдовица, на име Барбара Мункин, чийто съпруг бил въглищар. След смъртта му тя малко по малко склонила шестнайсетгодишното си момче да поеме занаята на баща си.
Младият Петер Мунк бил акъллия момче, но не възроптал срещу волята на майката. Бил видял от баща си единствено това: да клечи по цяла седмица край димящата жижница за въглища или опушен и очернен, да кара въглищата за продажба долу в градовете и с вида си да предизвиква само погнуса у хората.
Ала един въглищар прекарва много време край жижницата и има възможност да размишлява за себе си и за другите. Както си седял така Петер Мунк, черните дървета и дълбоката горска тишина пълнели сърцето му с тъга и неосъзнати копнежи. Нещо го потискало, ядосвало го, но той не можел да определи точно какво е то. След като дълго размишлявал, разбрал, че това, което го дразни, е съсловието му.
— Аз съм черен, самотен въглищар — казал си той. — Ама че жалък живот е моят. Колко по-уважавани са стъкларите, часовникарите, музикантите дори, които идват в неделя вечер, за да посвирят. А когато аз, Петер Мунк, изкъпан и излъскан, изляза, издокаран с бащиното си официално сетре със сребърни копчета и съвсем нови червени чорапи и някой се случи зад мен и се зачуди кой ли може да е този строен момък, удивлява се на чорапите и напетата ми походка и като се разминем, ме погледне, няма какво друго да каже, освен: „Я, та това бил простият въглищар Петер“.