Вилхелм Хауф
Студеното сърце. Втора част
Когато в понеделник сутринта Петер отишъл в стъкларската си работилница, заварил там не само работниците си, но и хора, които не е съвсем приятно да срещне човек — съдията и разсилните от съда. Съдията му пожелал добро утро, попитал го как е спал и после извадил дълъг списък с имената на хората, на които дължал пари.
— В състояние ли сте да се изплатите на всички? — попитал го той и го изгледал строго. — Но не се бавете, че нямам много време за губене, а и до затвора има три часа път.
Петер съвсем се обезсърчил, признал, че вече нищо не му е останало и позволил на съдията да започне с оценката на къщата с двора, работилницата и обора, колата и конете му. И когато разсилните и съдията започнали да обикалят наоколо, да оглеждат всичко и да оценяват, той си казал: „До Елховия хълм не е много път. Щом Дребния не ми помогна, ще опитам с Големия.“ И хукнал така бързо натам, сякаш разсилните били по петите му.
Когато минавал покрай мястото, където за първи път разговарял със стъкленото човече, му се сторило, че някаква невидима ръка го възпряла. Ала той й се изплъзнал и продължил да бяга към границата, която помнел добре отпреди. Докато да стигне до нея, останал без дъх, ала веднага щом извикал: „Холандецо Михел, господин Холандецо Михел“, едрият салджия се изправил срещу него с тояга в ръка.
— Идваш ли? — запитал го той и се засмял. — Искат да ти смъкнат кожата и да я продадат на заемодавците ти, нали? Е, не се безпокой. Както вече ти казах, всичко ти дойде на главата от Стъкленото човече — това саможиво джудже, дето се прави на голям благочестивец. Когато човек подарява, трябва да го прави както трябва, а не така скъпернически. Но ела — продължил той и го повел навътре към гората — да отидем у дома и да видим дали ще можем да се споразумеем.
„Да се споразумеем? — замислил се Петер. — Какво може да иска той от мен, какво мога аз да му предложа? Да му служа ли, какво ли?“
Тръгнали нагоре по една стръмна горска пътека и както се изкачвали, изведнъж се озовали пред дълбока и тъмна клисура.
Михел Холандеца скокнал долу с такава лекота, сякаш слязъл по мраморни стъпала. Малко след това на Петер едва не му прилошало, защото великанът се източил и станал висок колкото камбанария. Той протегнал към него дългата си като кросно ръка с длан, широка колкото кръчмарска маса, и му подвикнал с глас досущ като погребален камбанен звън:
— Само седни на ръката ми и се дръж за пръстите ми, така няма да паднеш.
Разтреперан като лист, Петер сторил каквото му заповядал великанът, седнал в ръката му и се хванал за палеца му.
Слизали все по-надолу и по-надолу, но въпреки това Петер с учудване забелязал, че вместо да се стъмва, ставало все по-светло. Дневната светлина навътре станала толкова ярка, че дори започнала да дразни очите му.
Докато се спускали надолу, Михел Холандеца се смалил отново и щом стигнал пред къщата си, която не била особено голяма и по нищо не се отличавала от домовете на имотните шварцвалдски селяни, заел предишния си ръст.
Стаята, в която Холандеца въвел Петер, също не била по-различна от тези на другите хора, само дето изглеждала някак по-пуста. Подобен дървен стенен часовник, огромна кахлена печка, широки скамейки и съдове по полиците можели да се видят във всеки дом.
Михел му посочил място зад една голяма маса, излязъл за малко и се появил отново с кана вино и чаши. Сипал от виното и двамата започнали да си бъбрят. Холандеца заразправял за радостите, които изпитва човек, като тръгне да пътешества, за чуждите страни, за хубави градове и реки, така че накрая на Петер силно му се приискало да види свят и открито споделил желанието си.
— Ако цялото ти тяло е изпълнено с решителност и сила, готово да предприеме нещо, само няколко удара на глупавото ти сърце са достатъчни, за да те обезкуражат. А и като добавим нараненото достойнство, несполуките. За какво един разумен момък да се терзае от подобни неща? На главата ти ли стана зле неотдавна, когато един те нарече измамник и негодник? Стомахът ли те заболя, когато дойде съдията и те изхвърли от работилницата? Кое? Кажи, кое те заболя?
— Сърцето — рекъл Петер и натиснал с ръка туптящите си гърди, защото усетил как сърцето му се замятало уплашено.
— Не го приемай с лошо, но ти пръсна стотици гулдена по разни просяци и други никакъвци. Какво спечели от това? Благословиха те и ти пожелаха здраве. Да, и да не би да стана по-здрав? За половината от пръснатите пари можеше да си наемеш лекар. Добра благословия, няма що — да ти разпродадат всичко и после да те изритат! Какво те караше всеки път да бъркаш в джоба си, щом някой просяк протегнеше към теб парцаливата си шапка? — Сърцето ти и пак сърцето ти! Ни очите, ни езикът, ни ръцете, ни краката ти, само сърцето ти. Много си си слагал на сърцето, дето има една приказка.