Адам се обърнал към младенеца. Над събудилото се телце въздухът бил по-син от обикновено,и не помръдвал ветрецът, само над устицата на младенеца, някой невидим тънко стръкче прегъвал, цветчето накланял. И три нежни прашинки от цветен прашец докоснали устните му. Той, — младенецът, с устни примляснал, въздъхнал блажено, помръднал ръчичка, краченце и отново заспал. Адам се досетил, че докато той ликувал, Бог младенеца люлял, затова и мълчал.
И възкликнал Адам:
— Значи ти си помагал! Значи редом си бил, и признал си творението?
В отговор тихият глас на Отеца:
— Не толкова силно, Адам, ще разбудиш детето с ликуването си.
— Значи ти, Отче мой, го обикна, както и мен? Или от мене, обикна го повече? Ако така е, защо? Обясни! Та нали не е твое.
— Любовта, сине мой, си има продължение: новото творение — е твое продължение.
— Аз, значи, съм тук — и в него едновременно? И значи в него е и Ева?
— Да, сине мой, вашето сътворение, по всичко е подобно вам, не само в плът. В него душата и духът, като слеят се, ново пораждат. Ще продължат и вашите стремежи и така ще се умножат и радостните чувства.
— Това ще значи, че ще бъдем много?
— Със себе си земята цяла ще запълниш. Ще осъзнаеш всичко с чувство, ще възсъздадеш с мечтата твоя, в други галактики свят още по-прекрасен.
— А краят на Вселената къде е ? Какво ще правя аз, когато там пристигна? Когато със себе си запълня всичко и помисленото сътворя?
— Мой сине, Вселената сама по себе си е мисъл, от мисълта поражда се мечта, в материята видима отчасти. На всичкото когато доближиш до края, ново начало ще открие мисълта и продължението му. От нищото възниква ново и прекрасно Твое рождение, на мечтата твоя, на душата и стремежите ти в отражение. Мой сине, ти безкраен си и вечен, и твоите мечти творящи в тебе са.
— Отче, как хубаво е винаги, когато ти говориш. Когато редом си, да те обгърна искам. Но ти невидим си. Защо?
— Сине мой, когато моите мечти за теб, вселенските енергии в едно събираха, аз не успявах и за себе си да мисля. Мечтите ми и мислите ми само теб творяха, без моя видим облик да създават. Но има видими мои творения, ти чувствай ги, не ги разбирай. Просто чрез ума да ги анализира не ще успее никой във Вселената.
— Отче, тъй хубаво ми е, когато ти говориш. Щом ти си до мен — редом е всичко. Когато се окажа на Вселената в другия край, когато появи се в душата непонятност и съмнение, тогава как да те намеря аз? Къде ще бъдеш в това време?
— И вътре в теб и редом. В теб има всичко сине, ти си властелин на всичките енергии вселенски. В теб аз уравновесих противоположностите на Вселената, и с това, нещо ново представляваш ти. Не давай някоя енергия у теб да преобладава. Тогава ще съм в теб.
— В мен?
— И вътре в теб и редом. В творението твое сте ти и Ева. В тебе частичка има моя, значи и в твоето творение съм аз.
— Аз твой съм син, какво за теб тогава ще бъде новото творение?
— Отново ще си ти.
— Кого повече ще обичаш — мен, какъвто съм сега, или мен като роден отново?
— Една е Любовта, надежда има повече във всяко ново въплъщение и мечта.
— Отче, колко си мъдър ти, и колко искам аз да те прегърна!
— Огледай се край теб. В творения видими са въплътени моите мисли и мечти. В материалното си битие с тях да общуваш винаги ще можеш ти.
— Аз ги обикнах, както теб обичам, Отче. И Ева обикнах, и своето творение ново. Заобикаля ме любов, да бъда в нея вечно искам.
— Мой сине, само на любовта в пространството ти ще живееш вечно.
Минавали години, както може да се каже, но времето понятие условно е. Минавали години, но както и да смятаме, смъртта за себе си дълго не познал човека. А, значи, да съществува тогава и смъртта не е могла.
Ябълката, с която да се заситиш не можеш
— Анастасия, но ако всичко отначало тъй хубаво било е, какво е станало след това? Защо сега има войни и хората гладуват? Има кражби, бандити, самоубийства, затвори. Със семейства нещастни пълно е, с деца-сираци. Къде изчезнали са Евите любящи? Къде е Бог, който е обещал, че всички ние вечно ще живеем в любовта? Но впрочем, спомних си, какво е писано във Библията за това. Защото ябълка от забраненото дърво откъснал е човекът, опитал я, и Бог изгонил го от рая. Дори поставил на вратите стража, която съгрешилите обратно да не пуска.
— Владимир, не е прогонвал Бог човека от рая.
— Не, прогонил го е. За това съм чел. И при това дори проклел го. На Ева казал, че тя е грешница и затова ще ражда в мъки, а пък Адам с пот на челото хляба ще добива. Така и всичко с нас действително се случва.