— Кой?
— Катеричката с ореха, които са ми под ръка.
Погледнах ръката на Анастасия. Тя я държеше протегната с дланта надолу, примерно на около половин метър над тревата. А там, точно под дланта, на задни лапки стоеше рижа катеричка. В предните си лапки катеричката държеше кедрова шишарка. Рижата муцунка ту се навеждаше над шишарката, ту се вдигаше нагоре и кръглите блестящи очички на катеричката гледаха Анастасия. Анастасия се усмихваше докато гледаше зверчето без да мърда, и все така държеше ръката си. И катеричката внезапно сложи на тревата шишарката, над нея цялата засуети се и с предните си лапички и с нокти излющи шишарката и малко орехче изкара от нея. И отново застана на задни лапки, муцунка повдигна, сякаш подаваше орехчето на Анастасия и сякаш я молеше да го приеме от лапичките й. Но и сега, без помръдне седеше на тревата Анастасия. И катеричката, склонила главица, бързо захапа черупката на орехчето и с лапки и нокти изчисти и сложи ядка на листче трева. После зверчето започна да вади все нови орехчета от кедрова шишарка, разчупваше черупките им и ядките редеше на листото. Анастасия отпусна ръка и я сложи на тревата с дланта нагоре. Всички чисти ядки премести катеричката от листа на дланта й. С другата си ръка Анастасия леко помилва пухкавото зверче и катеричката замря. После приближи до Анастасия и се изправи, трептейки радостно пред нея, поглеждайки лицето й.
— Благодаря! — към катеричката се обърна Анастасия, — ти днес си като никога добра, красавице. Върви, върви де, грижовнице. Намери си избраник, красавице, достоен за теб. И протегна ръка в посока на клонестия кедър. Около Анастасия, два пъти подскачайки, обиколи катеричката и се втурна стремглаво в посоката, показана й от ръката на човека, скочи на ствола, и изчезна в клоните на кедъра. А на дланта протегната към мен, лежаха чистите ядки от кедров орех. «Действително! Ето това е механизъм — помислих аз. Сама откъсва продукта, сама го донася, че го и чисти от черупката, поддръжка за себе си не иска зверчето и ремонт, не употребява и електроенергия».
Опитвайки орехите аз попитах:
— А дали пълководците Македонски и Цезар, управниците, които са започвали войни, Хитлер също, и те ли чувствата на първоизточника търсели са?
— Разбира се. Да се почувстват като властелини на цялата земя са искали. И подсъзнателно са смятали, че сродно е усещането с това, което всички интуитивно търсят. Но за това грешили са.
— Смяташ, че са грешили. Защо мислиш така? Та нали никой досега не е успял света да завладее.
— Но завладявали са градове, държави. За град вървяло е сражение, победи са постигани, но скоротечно само удовлетворение са получавали. И към завоевание още по-голямо се стремяли, и войните продължавали. Завоювайки страна, и не една, не радост, само грижи получавали. И страх да не загубят всичко, и отново удовлетворение опитвали да търсят по пътя на военните дела. Техният ум, потънал в суета, не е могъл вече да ги отведе на мечтата Божествена към чувството велико. Печален бил е краят на войнстващите всички земни правници. И обозримата, известна днес на всички история това гласи. Но за съжаление, едната суета и върволица меркантилни догми не позволяват на живеещите днес да определят къде и в какво, усещане Божествено ги чака.
Обяд в тайгата
Всеки път когато бивах в тайгата при Анастасия на полянката, винаги вземах със себе си нещо за хапване.Вземах консерви, херметизирани във фолио сладки, риба, нарязана на парченца във вакуумна опаковка. И всеки път когато се завръщах от Анастасия, откривах запасите си неизползвани. И всеки път тя дори ми даваше от себе си като подарък. Това бяха основно орехи, пресни горски плодове, завити в листа, сушени гъби.
Ние сме свикнали да ядем гъбите добре сварени, изпържени, мариновани или солени. Анастасия ги яде сушени, без всякаква обработка. Отначало се боях дори да опитам, но после хапнах и беше добре.Парченцето гъба в устата се размеква от слюнката, може да смуче като бонбон, може и да се глътне. После дори свикнах. Веднъж пътувах от Москва към Геленджик за читателска конференция и цял ден се храних с гъбите, които ми даде Анастасия. И Солнцев, директорът на Московския център, караше колата и ядеше от тези гъби. А когато се изказвах на конференцията предложих на хората в залата да ги опитат и те не се изплашиха. За които стигнаха си взеха по парченце, веднага го изядоха и с никого нищо лошо не се случи.