— Да, а за кого другиго?
— Всички системи на технократския начин на съществуване винаги работят само за себе си, Владимир.Нима на теб е удобно да получаваш дълбоко замразени, консервирани продукти и наполовина убита вода?
Нима твоят организъм е определил асортимента на намиращите се в магазина продукти?
Системата на технократския свят си е присвоила функцията да те обезпечава с жизнено необходимото. Ти си се съгласил с това, доверил си й се напълно, и даже си престанал да се замисляш, дали ти е предоставено всичко необходимо за теб.
— Но ние живеем все пак, не умираме от тези магазини.
— Разбира се, ти още живееш. Но болката! Откъде е твоята болка?
Помисли, откъде е болката и мнозинството от хората? Болестите, болките са противоестествени за човека, те са следствие от порочния път. Сега ти сам ще се убедиш в това. Пред теб е само малка част, от всичко което от Божествената природа е сътворено за човека. От всичко пробвай ти едва, това, което ти хареса със себе си вземи. Три дни достатъчни са за да победят болежките ти малките тревички, които сам си избереш.
Аз опитах по малко от всичко, докато Анастасия говореше. Някои стръкчета трева бяха безвкусни, от други напротив, ми се искаше още да хапна. После, преди тръгването ми,Анастасия сложи в чантата ми всичко което ми хареса от обеда. Ядох от избраното три дни. И болката отмина съвсем.
Те са способни света да променят
— Не знам защо се получава така,Анастасия, че когато ти говориш за своите прародители, винаги повече разказваш за майките, за жените. За мъжете, твоите праотци — почти нищо. Сякаш те не са били значими във вашия род. Или пък твоят генетичен код не ти позволява да виждаш и чувстваш своите прародители по бащина линия? Дори е обидно за мъжете, за твоите праотци.
— Деянията на отците свои, и на майчиците ми, които в миналото са живяли, аз също мога да почувствам и да видя, щом пожелая. Но далеч не всички деяния на своите отци да разбера съм способна. Да определя значението им за дните сегашни, за всички хора и за себе си.
— Разкажи ми поне за един твой праотец, чиито действия не можеш да разбереш до край. Ти си жена, за теб е по-трудно да разбираш мъжете. На мен ще ми е по-лесно, аз съм мъж. Ако разбера — и на теб ще помогна да разбереш.
— Да, да, разбира се, ще ти разкажа за този свой отец, който могъл е да познае и произведе живи субстанции, по сила по-големи, от всичките оръжия в деня сегашен и в бъдещия. Пред тях не устоява нищо ръкотворно, те са способни да променят земния свят, да унищожат галактики или да създадат нов свят.
— Ето това е работа! А къде е това чудо сега?
— Него може да произведе човекът всеки на земята, ако почувства и разбере… Част от тайната предал баща ми на жреците от Египет. И чак до сега управниците земни в държавите управляват по схемата, по механизма на тези жреци. Все по-малко механизма и смисълът на управлението те разбират. Не се усъвършенствал той, а деградирал през вековете.
— Чакай, чакай, излиза според теб, че президентите днес управляват страните по схемата и указанието на древноегипетски жреци?
— От тогава нищо съществено в системата на управление не е привнасял никой. Осмисленост днес няма на механизма на управление на съобщества човешки в земните държави.
— Да се убедиш просто така е трудно, ти всичко по ред опитай да разкажеш.
— Преди десетки хиляди години, светът все още не познавал величието на Египет,и все още, страна такава нямало, разделяло се обществото човешко на племена. От обществото хорско отделено, по закони свои семейство живяло, праотецът с моята прамайка. Като в пъвроизточника всичко, като в рая, тях на полянката им обкръжавало. Красавицата, моята прамайка имала две слънца. Едно, което светело и всички с изгрева пробуждало за нов живот, и второ — нейният избраник.
Винаги тя първа ставала, в реката къпела се, греела се в изгревната светлина, на всичко светлина на радостта дарявала и чакала. Очаквала да се събуди той, любимият й. Той се събуждал и първият му поглед още тя улавяла. Когато срещали се погледите им, замирало околното. Любов и трепет, нега и възторг в себе си с възхищение пространството събирало.
В радостни грижи дните им минавали. Замислен гледал праотецът винаги, как слънцето се спускало при залез и после пеел.
Тя пеенето слушала със затаен възторг.Още не разбирала тогава прамайка ми, как вплетените в песента слова образ формирали и нов, и необичаен. За него все по-често искала да слуша, и сякаш чувствайки желанието й, баща ми пеел всеки път, черти рисувал все по-ярки и необичайни. Незримо образът застанал между тях.