Веднъж на сутринта,когато събудил се моят баща и не видял, както обикновено поглед на любов, не се учудил. Спокойно станал и през гората тръгнал. В уединено място видял притихналата ми прамайка.
Сама стояла тя към кедър прислонена. Прегърнал раменете на притихналата ми прамайка, моят баща. Тя погледа си овлажнен не вдигнала към него. Той докоснал с пръсти леко сълзичката потекла от очите й, и й казал нежно:
— Зная. За него мислиш ти, любима моя. За него мислиш и не е вината твоя. Незрим е сътвореният от мене образ. Незрим, но по-любим за теб от мен. Не е вината в теб, любима моя. Аз заминавам. Сега при хората отивам. Можах да узная как образи прекрасни се творят. За туй на хората ще разкажа. Каквото зная аз, ще могат да узнаят всички. И образи прекрасни в първоначалната градина хората ще доведат. Нищо по-силно няма във Вселената на образите живи от субстанцията. Даже твоята любов към мен да победи успя сътвореният от мене образ. Сега ще мога да творя аз образи велики. И на хората ще служат образите.
На моята прамайка раменете треперели, и треперещият й глас произнесъл:
— Защо? Ти, моят любим, любим за мене образ сътвори. Той е незрим. А зрим си заминаваш ти от мен. Детето ни помръдва вече в мен. Какво ще му разкажа за баща му?
— Прекрасен свят ще сътворят прекрасни образи. Нашият син израстващ ще си представи образ на баща. Ако за образа, представен от сина ни, достоен аз ще бъда, синът ще ме познае. Ако ли недостоен ще съм за представата му, ще остана настрана, за да не преча на стремежа към прекрасното и към мечтата.
Заминал моят праотец и неразбран останал от прамайка ми. При хората отишъл. С откритие велико той вървял. За всички свои в бъдещето синове и дъщери, в стремеж да сътвори прекрасен свят за всички.
Необикновената сила
В онези времена враждували помежду себе си живеещите на земята племена човеци. И във всяко племе стараели се воини все повече да израстат. За невзрачни, сред воините смятали се тези, които към земята и поезията се стремили. Във всяко племе имало жреци. Да плашат хората те стремили. Но ясна цел те нямали, у другите страхът за утешение им служел. Ласкаел всеки самолюбието си, с това, че уж от Бог, от нещо в повече получил е от другите.
Моят праотец успял да подбере поети и жреци от някои племена. Всичко деветнадесет човека — единадесет певци-поети, седем жреци и моят праотец. В уединено и пустинно място се събрали те.
Групата певци седели скромно, високомерни и от другите отделно, тържествено жреците седнали. Говорел им баща ми:
«Враждата и войните между племената могат да се прекратят. В страна единна ще заживеят народите. В нея справедлив ще има вожд, и от бедите на войната всяко семейство ще се избави. Един на друг ще си помагат хората. Човешкото съобщество пътеката към райската градина ще открие».
Но на баща ми смеели се отначало и му говорели:
«Кой ще поиска на друг да отдаде властта си доброволно? В единство всички племена да събереш, най-силен трябва първо някой да стане, да победи останалите, а ти искаш, повече да няма войни. Наивна е речта ти. Защо ни извика, неразумен страннико?» И се приготвили жреците да си ходят. Баща ми спрял ги със слова такива:
— Вие сте мъдреци и мъдростта ви нужна е, за да се създадат закони за човешкото съобщество. Аз мога всекиму от вас такава сила да отдам, че ни едно оръжие, от ръка човешка сътворено, да не може да й противостои. Когато я използвате за благо, всички към целта, към истината и щастливия възход ще отведе тя. Когато владеещият я да я използва възжелае с намерения срещу доброто, ще загине сам.
Вестта за необикновена сила спряла жреците. Предложил на отецът ми жрецът най-стари:
— Щом познаваш такава сила необикновена, кажи на нас за нея. И ако действена е тя, способна и да построи държава, сред нас ти ще останеш и ще живееш в нея. Съвместно ще творим законите на обществото човешко.
— Затуй при вас дойдох, за да разкажа за силата необикновена, — на всички праотецът отговорил, — но преди това ви моля, назовете един управник измежду всичките известни вам. Управник, който е добър, не алчен, в любов живее със семейството си и за война и не помисля.
Отговорил най-стария жрец на баща ми, че един управник има, който избягва всякакви сражения. Но племето му малочислено било, не се стремели в него воините да прославят, и затова малцина воини да станат се стремяли. А за да може сраженията да избягва налага му се често да променя стана си, да чергарува, добри места, пригодни за живот на други да оставя и сам да се заселва на неудобни. Егип се казвал този вожд. — Държавата тогава Египет ще се казва, — казал баща ми. — Ще изпея на вас сега три песни. Певци-поети, в племена различни запейте тези песни. И вие, жреци, сред хората в Египет заживейте. Ще идват при вас семейства от места различни, срещнете ги с добрите си закони.