— Спри, — убеждавали го, — ти си във вакуум, ти ей сега ще се взривиш! Как държиш енергиите в себе си? Нищо не помага да се свиеш, сега съдбата ти е само да се взривиш. Но ако имаш миг, то спри! Полека разпусни енергиите си творящи.
А той в отговор:
— Моите мечти! Тях няма да предам! За тях ще продължа да свивам и ускорявам енергиите си. Моите мечти! В тях по тревата, сред цветя, аз виждам — по пътечка мравчица върви. И орлица обучава за полет дързък своите синове.
С неведомата си енергия Бог ускорявал в себе си движението на енергиите от цялата Вселена. В Душата Му тях в зрънце събрало вдъхновението.
И изведнъж почувствал Той докосване. От вси страни, отвсякъде, обжарила Го неведома енергия и в миг отдръпнала се, от разстояние съгрявала и с нова сила някаква изпълвала. И всичко, което било вакуум внезапно засияло. И звуци нови прозвучали във Вселената, когато Бог с нежен възторг запитал:
— Коя си ти? Енергия ли някаква?
Мелодията на словата дочул Той в отговор:
— На любовта и вдъхновението енергията аз съм.
— В мен има част от теб. Енергиите на презрението, ненавистта и злобата да удържи, сама оказа се способна тя.
— Ти Бог си, твоята енергия, мечтата на душата ти успя в хармония да стори всичко. И ако е помогнала частичката ми, послушай мен, о Боже, и ми помогни.
— Какво ти искаш? Със силата на огъня си защо докосна ме?
— Разбрах че съм любов. Не мога аз частично. На Твоята Душа аз цялата да се отдам поисках. Знам, да не нарушиш хармонията на добро и зло, не ще ме пуснеш цялата. Но аз около теб със себе си вакуума ще запълня. Ще стопля всичко вътре и около теб. Вселенски студ, мъгла до теб не ще достигнат.
— Какво се случва? Какво? Ти засия още по-силно!
— Аз не съм сама. Това е твоята енергия!И твоята душа! Тя само отрази се в мен. Към теб се връща отразена светлина.
Отчаяно и устремено възкликнал Бог, на Любовта със вдъхновението:
— Всичко се ускорява. Бушува всичко в мен. О, колко е прекрасно вдъхновението! И нека да се сбъднат на светещата от любов моя мечта творенията!
За пръв път се появяваш ти
Земята! Като ядро на цялата Вселена и на всичко център се появила Земя — планета зрима! Наоколо внезапно зрими се появили луна и слънце, и звезди. Невидимата и творяща светлина, излъчваща се от Земята, се отразила в тях.
За пръв път във Вселената нов план на битието се явил! Материален план, и той сиял.
Никой, и нищо до мига на сътворението на Земята зрима материя не притежавал, Земята с всичко във Вселената се свързвала, но и сама себе си била.
Била самодостатъчно творение. Растящото, живящото, това което плувало и полетяло, не умирало, и в нищото не изчезвало. Даже от гниенето се пораждала мушица, а от мушици-рой и друг живот се хранел, в прекрасно единение всичко се сливало в живот.
В недоумение и възхищение загледали Земята всички вселенски същности. Земята с всичко във Вселената се свързвала, но никому да я докосне не било дадено.
Вдъхновението вътре в Бога растяло. И в светлината, запълнила и вакуума с любовта си, Божествената същност очертанията си променяла, и форма, каквато има днес човешкото тяло приемала.
Извън времето и вън от скоростта работела Божествената мисъл. Във вдъхновение и озарение в безкрайността тя всички енергии на мисълта преварвала и все творяла! Още едно, все още в себе си, невидимо творение.
Озарение внезапно пламнало, и трепнала, сякаш опарена от нова жар на любовта енергията. Възкликнал Бог в радостно възхищение:
— Вселено гледай, виж! Това е моят син! Човекът! На Земята той стои. Материален е! И в него има частички от енергиите всички във Вселената. Във всички планове на битието той живее. Мой образ и подобие е, и в него частички има от всички ваши енергии, обикнете го! Обичайте го!
На всички същности синът ми радост ще достави. Той е сътворение! Той е рождение! Той е от всички всичко! Ще създаде той новото творение, и в безкрайността той ще се претвори с възраждането свое повтарящо се вечно.
И сам, и многократно умножен, той светлина излъчвайки незрима в единство слята, Вселената ще управлява. И на живота радостта на всеки той ще подари. Аз всичко съм му дал и помисленото за бъдещето също му отдавам.
Така за първи път ти си стоял на прекрасната Земя.
— Ти за кого говориш,? За мен ли?
— За тебе и за този, който докосне се до думите записани.