Другите светове
Видях друг свят, друга планета. Ясно и детайлно запомних всичко, което се случи на нея, и в същото време в съзнанието ми ума усещане, че да се види такова нещо е невъзможно. Представяте ли си, умът и съзнанието ми говорят, че да се види такова нещо е невъзможно, а те — виденията, картините и досега са в мен. И ще се постарая да ги опиша.
Стоях на почва, подобна на земната. Наоколо нямаше абсолютно никаква растителност. Казвам — «стоях». А може ли да се изразя така, — трудно е да се каже. Нямах нито крака, нито ръце, нямах тяло, и в същото време ми се струваше, че усещам стъпалата си, а през подметките — камънака и неравностите на повърхността.
Наоколо, докъдето ми стигаше погледа, над почвата се извисяваха прилични на металически, яйцеобразни и квадратни, като куб, машини. Казвам — «машини», защото най-близката до мен бръмчеше леко. От всяка от машините в почвата влизаха множество различни по дебелина шлангове. Някои шлангове леко потреперваха, сякаш през тях нещо се изсмукваше от почвата, а някои бяха в спокойно състояние. Никакви живи същества наблизо нямаше. Изведнъж видях, как от едната страна на странния механизъм се разтвориха врати, и от тях бавно изплува някакъв диск, подобен на този, който хвърлят спортистите, само че голям. Диаметърът на диска беше около четиридесет и пет метра. Той увисна във въздуха и се завъртя. Спусна се малко по-ниско, после излетя и се понесе съвършено безшумно над мен. Другите, стоящи по-далеч механизми направиха същото, и още няколко диска прелетяха един след друг над мен след първия. И отново — пустота, само бръмченето и потракването на странните механизми. Околната картина събуждаше интерес, но повече плашеше със своята безжизненост.
— Не се бой от нищо Владимир, — внезапно се чу гласа на Анастасия, и аз му се зарадвах.
— Къде си Анастасия? — попитах.
— До теб. Ние сме невидими, Владимир. Тук сега присъстват нашите чувства, усещания, разумът и всички невидими енергии. Тук ние присъстваме без нашите материални тела. Никой не може нищо да ни направи. Можем да се опасяваме само от себе си, от последствията на собствените ни усещания.
— Какви могат да бъдат последствията?
— Психически. Ами, като да се побъркаш временно.
— Да се побъркаш?
— Да, само временно, за месец или два, видението на други планети бунтува човешкия ум и съзнание. Но ти не се бой, това теб не те заплашва. Ти ще издържиш. И тук не се бой от нищо, повярвай, разбери, Владимир, сега си тук, но за тях тебе те няма. Сега сме невидими и всепроникващи ние.
— Аз не се страхувам. По-добре ми кажи, Анастасия, какви са тези машини, които бръмчат тук? За какво са?
— Всяка от тези яйцевидни машини — е завод. Те произвеждат така интересуващите те летящи «чинии».
— А кой обслужва, кой управлява тези заводи?
— Никой. Те са програмирани изначално за производството на определено изделие. По тръбите, които отиват в недрата, се всмуква необходимата и в нужното количество суровина. В неголеми камери се извършва топенето, щамповане, после сглобяване, и навън излиза напълно готово изделие. Такъв завод е много по-рационален, от всеки един земен. Отпадъци от неговата работа почти няма. Не е нужно да се занимават с транспортиране на суровина от далечни места. Не е нужно да се пренасят до мястото на сглобяването отделните детайли. Целият процес на формирането на изделието се извършва на едно място.
— Потресаващо! Ето такова чудо ни трябва! А кой управлява новата летяща чиния? Видях, че те всички летят в една посока.
— Никой не ги управлява, те сами си летят към мястото на складиране.
— Невероятно! Направо като живо същество.
— Точно в това няма нищо невероятно, даже за земните технологии. Нали на Земята също има безпилотни самолети и ракети.
— Но тях все пак ги управляват хора от земята.
— Отдавна вече на земята има и такива ракети, които са програмирани от по-рано към определена цел. Достатъчно е да се натисне копчето «старт» и ракетата сама стартира и лети към определена цел.
— Може и да има. И наистина какво съм се зачудил тук.