— Тогава пътища различни ще търсят умовете извънземни, за да докарат всички хора до капана. Човечеството да унищожават няма смисъл. Нали целта им е — взаимовръзката на земните творения всички да опознаят и възпроизводството с каква сила твори се. Нищо подобно без човека не се извършва. Човекът е най-главното звено във веригата на хармонията на земното сътворение. И лъчите на слънцето са част от енергията и чувствата, които много хора произвеждат. От земните хора със сегашното им съзнание пришълците не се страхуват. Много хора от земята и сега на пришълците се стараят да помогнат.
— Как така? Кой сред нас за тях се старае? Значи, има и предатели сред хората? И те за тях работят?
— Работят, но не са предатели онези хора. Неволно става тяхното посредничество, не е злобно, нито преднамерено. Главната причина е в неверието в себе си и в съвършенството на Божиите творения.
— Каква е тука връзката?
— Проста е. Когато в себе си допуска мисъл човекът, че той не е съвършено творение, когато изведнъж започне да си представя, че на другите планети живеят същества по разум по-силни от него, тогава сам той ги подхранва с мисълта си. Човекът сам божествената своя сила принизява и на създания небожествени придава сила. Енергията, произведена от мислите и чувствата човешки, те вече са научили как да събират в комплекс единен, е се гордеят с това.Виж, ето че пред група извънземни има съд, и в него свети течност, ту в газ превръщайки се, ту се втвърдява. Оръжие по-силно нямат те, освен това, което в съдчето малко е затворено. След това неговото цяло съдържание ще разделят в множество малки плоски съдове. Една от стените ще бъде специален отражател. Подобните устройства те ще окачват на гърдите си. Такива вече имат всички, които пред теб седят. Когато на това устройство лъчът насочат към човека, у него се вселява страх, и чувство за поклон и възхищение. Може и волята, и осъзнатостта и тялото човешко да се парализират. В този лъч мислите на много хора са заключени. Човешки мисли за това, че има някой във Вселената по-силен от човека. От човека — Божие творение. И тези мисли концентрирани срещу самите хора да се борят могат.
— Излиза, че ние сами им даваме сила, когато ги превъзнасяме като по-умни?
— Да, така е. По-умни от нас, а значи и по-умни от Бог.
— Защо намесваш тук Бог?
— Ние всички сме негови творения.Когато считаме, че има в галактиките по-съвършени светове, с това подразбираме себе си като несъвършени, несъвършени творения на Бог.
— Ама че работа, и много ли такава енергия има натрупана в извънземния свят?
— В съда, който стои пред тебе, има достатъчно от нея, за да бъдат покорени три четвърти от всички земни умове и да се завладеят човешките чувства. Те смятат, че това е достатъчно, че и отгоре. После ще започне поклонението и на цялата земна цивилизация. И ще се увеличи тяхната мощ.
— И нищо ли не може вече да с направи?
— Възможно е, ако неочаквано за тях се рискува. Та нали пълният комплекс от човешки чувства, дори само един, е винаги по-силен. И мисълта може да се ускори до невиждана скорост за тези, които не притежават чувства. И цялата енергия, която е събрана в съда, може да се неутрализира в енергията на друга мисъл, която е по-ярка, по-уверена, и по-съвършена.
— А ти, Анастасия, би ли могла цялата енергия, която се съдържа в съда да неутрализираш?
— Бих могла да опитам, но за това е необходимо да събера и цялото си тяло тук.
— Защо?
— Без тялото комплексът чувства няма да е пълен. Материята е един от плановете на човешкото битие. С него човекът е по-силен от всички вселенски същности.
— Тогава събери, за да счупиш съда.
— Сега ще опитам без да го чупя да направя нещо.
И внезапно пред себе си аз видях Анастасия в плът. Всичко на нея беше както в гората — и блузата, и полата. Стоеше на пода с босите си стъпала и изведнъж тръгна без да бърза към тези, които седяха пред съда със светещата течност. Те я видяха. Ни лицата никакви емоции не изобразиха извънземните. Но само за миг седяха без да мърдат. След секунда всички се раздвижиха. Изведнъж като по нечия команда, станаха, и всеки хвана в ръце медальона, който имаше на шията си. Всички медальони изпуснаха лъчи. Лъчи, насочени всички по посока на вървящата към тях Анастасия.
Тя се спря, леко се олюля, направи изведнъж малка крачка назад, отново спря, усмихна се, тропна с босия си крак и бавно, уверено тръгна отново напред.
Лъчите, излизащи от медальоните на извънземните, ставаха все по-ярки, сливайки се в един върху Анастасия. Изглеждаше сякаш след миг ще изпепелят дрехите върху нея… Но напред вървеше Анастасия. Напред протегна изведнъж дланите си и отразени от дланите й угаснаха няколко лъча, после и другите започнаха да угасват.