— Тогава ще е мястото, където съм се родил, града или селото, а може и цялата земя тогава да е Родина за всички.
— Могла би и Земята да бъде Родина за всеки живеещ на нея, и всичко вселенско могло би да се грижи за човека, но за това необходимо е в единна точка да се съединят на битието всички планове. Родина тази точка да се назове, и да се сътвори на любовта пространство в нея, тогава всичко най-добро вселенско ще го докосва. Пространството на твоята Родина. И себе си чрез тази точка ще усещаш ти. Ще притежаваш сила ненадмината. И в други светове ще знаят за това. На теб ще служи всичко, както Бог — създателят ни искал е.
— Ти по-добре по-просто говори, Анастасия, нищо не разбрах за плановете на битието, как да се съединят. И за точката, която Родина своя мога да назова.
— Тогава с раждането разговорът трябва да започне.
— Е, нека да е с раждането. Само че не просто говори, а свързано с нашия ден сегашен. Например, как го виждаш ти, как си представяш зараждането на семейството, раждането и възпитанието на децата в условията на днешния ден. И как всички деца щастливи да се раждат. Такава схема или картина да нарисуваш можеш ли?
— Ще мога.
— Тогава говори. Но само не за живот в гората и за неясната наука на образите. Никой за нея не знае, само ти…
Не можах да договоря фразата си. В главата като че ли не един, а множество въпроси се понесоха като бурен поток. И главните: «Защо ми стана интересно да знам, какво ще каже за живота ни отшелницата от тайгата? Откъде тя знае не само външните детайли от нашия живот, но и вътрешните преживявания на много хора? Какви са възможностите на тази непонятна наука на образността?» Не можех да седя. Станах и започнах да ходя назад напред. За да се успокоя и да осъзная невероятността, да я разбере, започнах да разсъждавам.
«Ето седи под кедъра млада жена. Ту прокарва ръка по тревата без да бърза, ту внимателно буболечка някаква поглежда, а тя пълзи по ръката й, ту се замисля. Седи си в тайгата, далеч от бурния живот на градовете и страните. От войни и перипетии всякакви в цивилизованите светове. Ами ако познава в съвършенство науката на образите? Ами ако с нейна помощ може да влияе на хората? Да оказва по-силно влияние на обществото отколкото правителствата, парламентите и многото духовни обединения? Невероятно! Фантастично, но… Има реални конкретни факти, свидетелстващи за това. Невероятни факти! Но те съществуват в реалността».
Тя ме научи за кратко време да пиша книги. За това и трябваха само три дни. Пак тя сипе и сипе информация като непресъхващ поток. Невероятно, но факт. Книгите и без реклама с лекота пресичат граници на градове и държави. В книгите е нейният образ. Този образ, неведомо как, влияе върху хората, предизвиква у тях творчески пориви. Хиляди поетични строфи, стотици песни на бардове са посветени на нейния образ. И тя прекрасно знаеше за това! Още в първата книга цитирах думите й по този повод. Тогава все още нищо нямаше. Тогава думите й изглеждаха невероятно бълнуване, фантастика. Но всичко се случи точно така, както тя каза. И сега, когато пиша тези редове, станаха невероятни събития.
От издателство «Проф-Прес», през юли 1999 излезе сборник от петстотин страници с писма и стихове на читатели. Сборникът излезе през юли, месец смятан от книжните търговци за «мъртъв сезон». Стана невероятното: петнадесетхиляден тираж се изкупува за един месец.
Издават още петнадесет хиляди, но и те тутакси се изкупуват. Това събитие не е така зрелищно за сензациите, поднасяни от пресата, но то изобщо излиза извън представите ни за сензациите поради необикновените изводи произлизащи от него. Трудно е да се повярва в тези изводи. Трудно е да се повярва, че образът на Анастасия променя обществото.
Четящите изпитват потребност от действие. Хората в Русия и извън пределите й самостоятелно организират читателски клубове и центрове, наричат ги с нейното име.
Новосибирският завод за медицински препарати произвежда кедровото масло, за което тя говореше. В малко селце в Новосибирска област местните жители възстановяват оборудването и се стремят да получат целебното масло по нейната технология, а на тях им помагат от града.
И това тя го каза, каза че ще се възродят сибирските села, че децата ще започнат да се завръщат при родителите си.
Тя пренасочи потока поклонници от задморските светини към родните. Само за двете последни години долмените в околностите на Геленджик са посетени от повече от петдесет хиляди нейни читатели. Около забравените по-рано светини сега се засаждат цветя и градини от хората. В различни градове садят кедри и други растения по нейния метод.