— Анастасия, как така? Тук се получава пълно несъответствие. Как ще може всички четящи там да стоят, когато казано е, само един стоял е. И Библията за това говори. Сам отначало бил човекът, казвал се Адам. И ти го каза, Бог един е сътворил.
— Всичко е правилно Владимир. Но виж, от тоз един сме произлезли всички. Частичката му, информацията заложена в нея, във всички други, които са родени на Земята се вселява. И ако с волята на мисълта отхвърлиш ти на грижите суетни товара, то ще почувстваш чувствата онези, които в малката частичка и досега се пазят. Тя там била е, помни всичко. Тя в тебе е сега, както и у всеки човек живеещ на земята. Дай й да се прояви, какво видял си ти почувствай, и ти, четящият сега, какво видял си на пътя си в началото.
— Ама че работа! Значи се получава, че всички живеещи сега, са били там, на онази Земя в самото начало? — Да. Но не на онази Земя, а на тази. Просто Земята тогава била е с друг облик.
— А как ли може да се наречем едновременно всички ?
— Ти името «Адам» да чуваш си привикнал. Аз ще го ползвам, но си представи, че туй си ти. И всеки нека себе си под името Адам да си представи. Аз леко с думи ще помогна на представата.
— Да, помогни. А то, в онези времена, аз слабо себе си представям.
— По-леко да ти бъде, ти си представи, че влязъл си в градина, когато пролетта към лятото минава, а има там и плодове на есента. Има там и същества, които ти за пръв път виждаш. Всичко наведнъж е трудно с поглед да обхванеш, когато ново е, а и във всичко има съвършенство. Но си спомни, как ти, Адам за първи път цветче видял си, и на цветче си спрял вниманието си. На мъничко съвсем цветче.
Листицата на цветче метличина, от плавни линии се състояли. Листенцата на цветето леко сияели, сякаш небесна светлина са отразявали. И ти, Адам, приседнал си до цветето, любувайки се на творението. И колкото и дълго да гледал си, на цветето вида все се променял. Ветрец поклащал ласкаво на цветчето стъбълцето тънко, и под слънчеви лъчи помръдвали листенцата, променяли на светлината ъгълът на отражение, и сменяли най-нежни полутонове. Ту трепкали листенцата от вятъра, ту като че ли за приветствие, помахвали пред взора на човека, ту сякаш дирижирали мелодия, в душата му звучаща. И от цветчето, най-тънък аромат стремял се да обгърне, теб човека.
Внезапно рев могъщ дочул Адам и станал, обърнал се в посока на звука. В далечината лъв стоял с лъвица. На околността за себе си оповестявал с рев лъвът.
Адам загледал се в красивия и мощен стан, увенчан с гъста грива. Лъвът също Адам видял, и в миг с могъщи скокове той устремил се към човека, а и лъвицата не изоставала от него. На мускулите мощни на играта Адам се залюбувал. Наблизо до Адам се спрели зверовете. Погледът човешки ги галел, от него се излъчвала нега, и приласкан лъвът полегнал на земята, а редом и лъвицата била, не мърдайки за да не нарушат излъчваната от човека към тях топла благодатна светлина.
Адам разресвал с пръсти лъвската грива, разглеждал, пипал ноктите на мощната му лапа, белите зъби докосвал с ръка и се усмихвал, когато мъркал от блаженство звярът.
— Анастасия, що за светлина се е излъчвала от човека отначало, че даже и лъвът не го разкъсал? И защо сега не се излъчва вече светлина? Сега никой не свети.
— Владимир, нима не си обръщал внимание, и сега има голяма отлика. Всяка тревичка, и звяра лют и камъкът с мисъл забавена, погледът човешки разпознават. Тайнствен и загадъчен, с необяснима сила е пълен той. Да бъде ласкав може. И със студа на разрушението да обгърне може той всичко живо.Кажи, не ти ли се е случвало да те съгрее нечий поглед? Или пък на душата неприятно да ти стане от нечии очи?
— Да, случвало се е. Понякога усещаш когато някой гледа те. Случва се приятно да те гледат, а някога — не много.
— Виждаш ли, значи и на теб ти е известно, че ласкав поглед може приятна топлина да създаде отвътре. И разрушение и студ друг поглед предизвиква. По-силен многократно бил е в дните първи погледът човешки. Създателят направил тъй, че всичко живо стремило се към неговата топлината.
— Къде сега изчезнала е цялата сила на погледа човешки?
— Не цялата. Още достатъчно от нея има, но суетата и повърхностното мислене, и скоростта различна на мисълта, лъжепредставата за същността и вялостта на осъзнаването затъмняват взора, не позволяват да се разкрие туй, което всички чакат от човека. Душевна топлина отвътре има всеки. Ах, ако у всеки тя разкриеше се цялата! Цялата действителност в прекрасната, в началото създадена градина, превърнала се би.
— У всички хора? Както е било в началото при Адам? Нима такова може да се случи?