Момченца две, около шест годишни и четиригодишно момиченце, седели край врата и спорели. Опитвайки се да успокои дечурлигата, младият брат забързано им казал:
— По-бързо казвайте каквото ви е сполетяло, шумни такива, и не ни пречете на беседата.
— Ах, — по-малкото момче възкликнало, — двамина дядовци от едного са се получили. Кой нашият е, а кой не е наш, как да разбера?
— Ами ето го нашето деденце, там си седи, не е ли ясно?
И към по-младият от братята затичала се внучката, притиснала лицето към нозете му, подръпвала брадата му и чуруликала:
— Деденце, деденце, към тебе бързах, да ти покажа как танцувам, а братята за мен се залепиха. Единият с теб иска да рисува, виждаш ли, донесъл е дъска и тебешир. Вторият свирка и пищялка носи, и иска да му посвириш. Деденце, деденце, но първа аз реших при теб да дойда. На всички ти така кажи. Отпрати ги деденце.
— Не, първи да рисувам тръгнах аз, а после с мене брат ми да върви реши, на свирка да посвириш. — отбеляза внукът държащ парче дъсчица.
— Вие сте двама дядовци, и вие ще решите, — внучката чуруликала, — кой първи тръгнал е от нас? Така го измислете, че аз да бъда първа, че иначе горчиво ще заплача от обида.
С усмивка и тъга гледал мъдрецът внучетата. Готвел мъдър отговор, напрягали се на челото бръчици, ала не казвал нищо. Засуетил се по-младият брат, възникналата пауза да се проточи не оставил и бързо взел от детските ръце пищялката и без да се замисля казал:
— За спор причина нямате изобщо. Танцувай ти моя красавице скоклива, аз ще изсвиря танца на пищялката. На свирката ще ми помогне като свири милият мой музикант. А ти художнико, рисувай, това което звуците на музиката изрисуват, и как танцува балерина танц рисувай. Я хайде бързо всички заедно на работа.
Младият брат засвирил мелодия прекрасна и весела, и внуците увлечено и всички едновременно го следвали, всеки с любимото си занимание. Със свирката старал се не изостава в мелодията, велик и в бъдещето известен музикант. Като балерина малката подскачала, цялата розова, и радост с танца свой изобразявала. Радостна картина бъдещият художник рисувал.
Мълчал мъдрецът. Мъдрецът разбрал… Щом свършило веселието, станал: — Помниш ли млади братко, длетото старо на баща ни и чукчето, дай ги на мен, аз искам на камък да изпиша своят най-главен урок. Сега ще тръгна. И навярно не ще се върна. Не ме спирай и не ме очаквай.
Заминал по-старият брат. Мъдрецът посивял, към камък приближил със своите ученици, пътеката камъка заобикаляла. Пътеката, която зовяла странници след мъдростта в страни далечни от дома им. Минавал ден, настъпила нощта, а посивелият мъдрец на камъка изсичал надпис. Когато свършил обезсилен посивелият старик, на камъка прочели учениците му надпис:
«Какво търсиш страннико, — всичко носиш в себе си, и ново не намираш, а губиш го със всяка стъпка».
Анастасия замълча след като разказа притчата, и ме загледа въпросително в очите:какво съм разбрал от притчата? — и навярно мислеше.
— Аз, Анастасия, от притчата разбрах, че всички мъдрости, които по-старият брат казал, младият е претворил в конкретния живот. Но не ми стана ясно, кой учил е на всички мъдрости по-младия?
— Никой. Всички вселенски мъдрости в човешката душа са вложени завинаги, в мига на сътворението на душата. Само мъдрувайки лукаво, на себе си в угода, от главното душите отвеждат често мъдреците.
— От главното? Но главното в какво е?
И днес всеки може да построи дом
— А главното, Владимир е в това, че още днес възможно е за всеки дом да си построи. Да чувства Бог чрез себе си и в рая да живее. От рая разделя днес живеещите на земята само миг единствен. Осъзнатост всеки има вътре в себе си. Когато постулатите не пречат на осъзнатостта… Тогава, Владимир, виж…
Анастасия изведнъж се развесели. Хвана ме за ръката и, теглейки ме към езерото, където имаше гола земя, говореше бързо:
— Сега. Сега ти всичко ще разбереш. И хората ще разберат, читателите мои и твои.
Със себе си те същността ще определят, предназначението си ще осъзнаят. Сега, Владимир, ето сега, ние с мислите си дом ще построим! И ти, и аз, и всички те. И, уверявам те, повярвай, на всеки мисълта ще се докосне до мисълта на Бога. Ще се отвори врата към рая. По-бързо да вървим, по-бързо. Ще нарисувам с пръчка на брега… Заедно ние ще строим дом с онези, които в бъдещето до написаните редове от теб ще се докоснат. В единство ще се слее мисълта човешка. Способността на Бога в реалността да претвори помисленото и в човека има. И не само един дом ще има на Земята. И всеки всичко в тези домове ще съумее да осъзнае. Сам да почувства и да разбере ще може стремленията на Божествената му мечта. Ще строим дом! Те, аз и ти!