Но побелелият професор се бавеше с изказването си. Виждаше се как разгръща с ръце от вълнение някакво списание. Накрая професорът стана и започна да говори. Той каза нещо за строежа на Вселената, за кометите, за масата на Земята и накрая заключи:
— Планетата Земя, разбира се, се движи в пространството. Но тя неразривно е свързана със Слънчевата система, и не може самостоятелно, без своята Слънчева система да се придвижва към отдалечените галактики. Слънцето дава живот на всичко живо на земята. Отдалечаването то Слънцето ще повлече след себе си значително охлаждане на земята и, като следствие, умирането на планетата. Всички ние можем да наблюдаваме, какво се случва дори при относително малко отдалечаване от слънцето. Настъпва зима…
Професорът неочаквано замълча. Момчето докладчик объркано ту пререждаше рисунките си, ту въпросително гледаше към своите връстници от групата, с която беше подготвял изказването си. Но, очевидно за всички аргументът със зимата и застудяването беше твърде тежък и разбираем. Този аргумент разрушаваше красивата детска мечта за съвместния полет. И внезапно в настъпилата тишина, продължаваща вече половин минута отново зазвуча гласът на професора:
— Зима… Винаги животът замира, когато на земята не достига слънчева енергия. Винаги! Не са нужни никакви научни теоретични изследвания, за да се види това… да се убедим… Но, възможно е, такава като на слънцето енергия да има и на самата земя. Само че тя още не се е проявила. Още никой не я е открил. Възможно е някога да я откриете вие… Възможно е земята да си бъде самодостатъчна. Тази енергия ще се прояви в нещо… Ще се появи на земята слънчева енергия, и ще разтваря, както енергията на Слънцето, листенцата на цветята. И тогава ще може да се пътешества на земята по галактиките… Да, тогава…
Професорът се обърка и замълча. В залата се чу недоволен ропот. И се започна…
Изказващите се възрастни ставаха от местата си и говореха, опровергавайки професора за възможността да се живее без слънце. Говореха нещо за фотосинтезата, която се извършва при растенията, за температурата на околната среда, за траекториите на движение на планетите, с които нито една планета не може да съвпадне. А професорът седеше все по-ниско отпускайки побелялата си глава. Неговата червенокоса дъщеричка обръщаше главичка към всеки от говорещите, понякога се надигаше — сякаш искаше да защити баща си от неговите опоненти
Възрастна жена, приличаща на учителка, вземайки думата, започна да говори за това, че не хубаво да се ласкаят децата и да се отнасят към тях снизходително, заради доброто отношение към себе си.
— Всяка лъжа ще се изясни с времето, и как ще изглеждаме всички ние после? Това не е просто лъжа, това е малодушие, — казваше жената.
Червенокосото момиченце се вкопчи с ръце в полите на сакото на своя баща. Започна да го дърпа, и почти плачейки говореше с прекъсващ се глас:
— Ти, татенце, излъга за енергията… Излъга ли татенце? Защото сме деца? Лелята каза — че си малодушен. Да си малодушен това лошо ли е?
В залата под открито небе настъпи тишина. Професорът вдигна глава, погледна дъщеря си в очите, сложи ръка на рамото й и тихо произнесе:
— Аз повярвах в това, което казах, дъще.
Червенокосото момиченце отначало замря. После бързо се качи на седалката и с висок детски глас извика в залата:
— Моят баща не е малодушен. Татко е повярвал! Повярвал е!
Момиченцето огледа притихналите в залата. Никой не гледаше към тях. Тя се обърна към майка си. Но младата жена, обърната с наведена глава, ту закопчаваше, ту разкопчаваше копчетата на ръкава на блузата си. Момиченцето отново огледа смълчаната зала, обърна се към баща си. Професорът както и преди някак безпомощно гледаше малката си дъщеря. В абсолютната тишина, но вече тихо и ласкаво прозвуча гласът на червенокосото момиче.
— Хората не ти вярват татко. Не вярват защото не се е появила още на земята енергия, която може като слънчицето да разтваря листенцата на цветята. А когато тя се появи всички хора ще ти повярват.После ще повярват, когато се появи.После…
И внезапно червенокосата дъщеря на побелелия професор оправи с бързо движение кичур от косата си, скочи в прохода между седалките и побягна. Дотича до края на залата под открито небе и се устреми към една от близките къщи, влетя във вратата и след секунда-две отново се появи на вратата.Държеше в ръце саксия с някакво растение. С него тя се затича към вече пустеещата маса на докладчика. Тя постави саксията с растението на масата. И детският глас, силен и уверен, зазвуча над главите на присъстващите: