— Ето цвете. Затворени са листенцата му. Листенцата на цветето всички са затворени. Защото няма слънчице. Но те сега ще се отворят. Защото има на земята енергия… Аз ще… Аз ще се превърна в енергия отваряща листенцата на цветята.
Червенокосото момиченце стисна пръстчетата си в юмручета и започна да гледа цветето. Гледаше без да мига.
Седящите на местата си хора не разговаряха. Всички гледаха момиченцето и стоящата пред нея на стола саксия с растението.
Бавно стана от мястото си професорът и тръгна към дъщеря си. Той се приближи до нея, хвана я за раменете, опитвайки се да я отведе. Но червенокосата отдръпна рамене и прошепна:
— По-добре ми помогни татенце.
Професорът навярно съвсем се обърка и остана да стои редом с дъщеря си положил ръка на детските рамене, и също започна да гледа цветето.
Нищо не се случваше с цветето. И така ми беше жал за червенокосото момиченце и побелелият професор. За какво му трябваше да се излага така с изказването си за вяра в неоткрита енергия!
Изведнъж от първия ред стана момчето, изнесло доклада. Той се обърна наполовина към смълчаната зала, подсмръкна и тръгна към масата. Важно и уверено той се доближи до масата и застана до момиченцето. Както нея, насочи той настойчивият си поглед към растението в глинената саксия. Но с растението както и преди нищо не се случваше.
И тогава видях! Видях, как от залата започнаха да се надигат от местата си деца на различна възраст. Децата едно след друго идваха до масата. Мълчаливо заставаха редом и гледаха внимателно цветето. Последното момиченце на шест години мъкнеше, прегърнало с две ръце, съвсем малкото си братче. Тя се промъкна пред стоящите трудно, с нечия помощ постави братчето си на стола отпред. Малчуганът поогледа стоящите наоколо, обърна се към цветето и започна да подухва към него.
И изведнъж започнаха бавно да се разтварят листенцата на едно от цветчетата. Съвсем бавно. Но притихналите в залата хора забелязаха това. И някои от тях в мълчание започнаха да стават от местата си. А на масата разтваряше своите листенца вече втори цвят, едновременно с него трети, четвърти…
— Иииии… — закрещя с възторжен детски глас възрастната жена, приличаща на учителка, и запляска с ръце. В залата се разразиха аплодисменти. Към отстранилият се и потъркващ слепоочията си професор тичаше от залата младата красива жена, неговата жена. Тичайки тя подскочи и се хвърли на шията му и започна да целува бузите му, устните…
Червенокосото момиченце направи крачка към своите целуващи се родители, но я задържа момчето — докладчик. Тя издърпа ръката си, но направила няколко крачки се обърна, приближи се плътно до него и започна да закопчава разкопчалото се копче на ризата му. Закопча го, усмихна се и, бързо обръщайки се, се затича към своите прегърнати родители.
От залата към масата прииждаха все повече хора: кой вземаше на ръце своите деца, кой стискаше ръката на малкият докладчик. Той така си и стоеше, протегнал ръка за ръкостискане, а с дланта на другата си ръка притискаше току що закопчаното от червенокосата копче.
Изведнъж някой засвири на баян нещо между руска и циганска песен. И затропа с крак на сцената някакъв старик, а към него вече се плъзгаше като лебед възпълна жена. И се понесоха във вихрена пляска двама младежи. И цветето, разтворило листенцата си гледаше вихрената, лудешки увличаща все повече хора, руска пляска.
Картината на необичайното училище рязко изчезна, сякаш угасна екран. Аз седях на тревата. Наоколо беше растителността на тайгата и Анастасия беше редом. В отвътре някакво вълнение имаше и се чуваше смехът на щастливи хора, и звуци на музиката на веселата пляска, и с всичко това не ми се разделяше. Когато постепенно затихна звучащото отвътре, аз казах на Анастасия:
— Това, което сега ти ми показа не прилича на нито един училищен урок. Това е някакво събиране на семейства, живеещи в съседство. И нямаше нито един учител, всичко ставаше от само себе си.
— Учител имаше там Владимир най-мъдър. Ничие внимание този учител със себе си не отвличаше.
— А родителите защо присъстваха? Заради техните емоции се получиха притеснения.
— Емоциите и чувствата многократно ускоряват мисълта. Подобни уроци в това училище ежеседмично се провеждат. Учители, родители единни са с стремежите си, и равни на себе си считат децата.
— Но някак необичайно все пак изглежда участието на родителите в обучението на децата. Родителите нали не са обучавани в специалностите на учителя.