— Печално е това, Владимир, че привично станало е за хората децата си на други да предават за възпитание.Кому — не е важно. На училището или на някакво друго заведение. Предават своите деца често дори без да знаят, какво ще им внушават мировъзрение, каква съдба им е приготвило нечие учение. Децата си отдалият в неизвестност сам се лишава от своите деца. Ето защо забравят майките си онези деца, които майките отдават някому за обучение.
Стана време да се връщам. Получената информация така ме изпълваше, че заобикалящото не възприемах и не забелязвах. С Анастасия се сбогувах някак набързо. Казах:
— Не ме изпращай. Когато сам вървя, никой не ще ми пречи да помисля.
— Да. Нека никой не ти пречи да помислиш, — отговори тя. — Когато стигнеш реката, там ще бъде дядо, той ще те прехвърли на лодка до пристана.
Вървях сам през тайгата към реката и мислех едновременно за всичко видяно и чуто. Най-настойчиво от всичко се прокрадваше един въпрос: как се е случило това с нас, имам предвид мнозинство от хората? Родина сякаш си има всеки, а малко собствено късче родина никой няма. И даже закон няма в страната, закон гарантиращ на човека, на неговото семейство, възможност да се сдобие с пожизнена собственост на поне един хектар земя. Партии, управници, сменяйки се един друг обещават разни блага, но този въпрос за късчето родина за всеки заобикалят отстрани. Защо? А нали голямата Родина се състои от малки късчета. Родни, родови малки местенца. Градини и къщички на тях. Ако такова си няма никой от какво тогава се състои Родината? Трябва да се издаде такъв закон, че да има такова късче Родина всеки. Всяко семейство, което поиска да го има. Законът може да се приеме от депутатите. Депутатите ги избираме всички ние. Значи трябва да избираме онези, които ще се съгласят да приемат такъв закон. Закон. Как да го формулираме? Как? Може би така?
«На всяка семейна двойка държавата е длъжна да предостави по нейна молба един хектар земя в пожизнено ползване, с право на предаване по наследство. Селскостопанската продукция произведена на родовите имоти, никога и никъде с никакви данъци да не се облага. Родовите имоти не подлежат на продажба».
Така сякаш е нормално. Ами ако някой вземе земята и нищо не прави с нея? Тогава още трябва в закона да се укаже:
«Ако в течение на три години земята не се обработва, държавата може да я изземе». Е. Ако човек иска в града да живее и работи, а в имението си като на вила да ходи? Ами нека. Все едно жените ще отидат да раждат в родовото имение. На тези, които не отидат после децата им няма да им простят. А кой ще придвижва закона? Партия? Каква? Трябва да се организира такава партия. А кой ще се занимава с организацията? Къде да се намерят такива политици?
Трябва да се търсят. По-бързо да се търсят! Иначе така и ще си умреш и в родината нито веднъж няма да попаднеш. И внуците ти няма да те помнят. Кога ще се случи така, че да се появи възможност?… Кога ще може да се каже: «Здравей моя родино!»?
Дядото на Анастасия седеше на гредата до брега. Редом едва се полюшваше на вълните привързана към брега малка дървена лодка. Да се кара на весла няколко километра до най-близкия пристан на другия бряг на реката и надолу по течението не е сложно, но как обратно срещу течението ще се гребе? — помислих аз, здрависвайки се със стареца, и го попитах за това.
— Полекичка ще се добера, — отговори дядото. Обикновено винаги весел, този път той беше, както ми се стори, сериозен и не много разговорлив.
Седнах до него на гредата и казах:
— Не мога да разбера по какъв начин държи в себе си толкова информация Анастасия? За миналото помни и за това, което се случва в нашия живот днес всичко знае? А живее в тайгата, на цветенцата, на слънчицето и на зверчетата се радва. Сякаш не мисли за нищо.
— А какво има да се мисли тук? — отговори дядото. — Тя я чувства нея, информацията. Когато й е нужна взема толкова, колкото поиска. Отговорите на всички въпроси са в пространството, край нас, нужно е само да умееш да ги приемеш, да ги озвучиш.
— Как така?
— Как… Как… Ето например ти вървиш по улиците на добре познат на тебе град, за свое нещо си мислиш, а към теб минувач неочаквано се приближава и те пита, как да стигне до еди къде си. Ще можеш ли да му отговориш?
— Ще мога.
— Ето виждаш ли, просто е всичко. Ти си мислел за своето. Въпросът възниква съвсем несвързан с това, което мислиш, но ти ще отговориш на човека. В теб се пази отговора.
— Но това е молба за обяснение как да се мине. Ако минувачът ме попита, какво е имало в градчето, къде сме се срещнали с него, ами да речем преди хиляда години, никой няма да може да му отговори.