Първата среща
— Веднъж, на своите години сто и осемнадесет, събудил се в зората утринна, Адам на пролетта не възхитил се. Не станал, както обичайно да срещне слънчеви лъчи.
Над него звънливо пеел славей. Но Адам отвърнал се от песента.
Пролетта със трепет затаен пространството пред погледа му пълнела, с ромон на вода реката мамела го, лястовички лудували над него. Картини причудливи сменяли облаците. От тревите, цветята, храстите и дървесата най-нежен аромат Адам да обгърне все стремил се. О, как учудил се тогава Бог! Сред пролетно великолепие, под синева небесна, Божият син-човек тъжал. Любимото дете на Бог не в радост, а в тъга лежал. За любещий Отец какво от таз картина било би по-печално?
От сътворението след години сто и осемнадесет отдъхващото множество божествени енергии в миг се задвижили. Вселената замряла. Такова ускорение, невиждано по-рано, така блестяло на любовта енергията в ореола, че всичко съществуващо разбрало: ново творение замислял Бог. Но какво ли още възможно било да се сътвори след туй, което се създало във вдъхновен предел? Никой тогава не разбирал. А скоростта на мисълта на Бога се ускорявала. На любовта енергията му шептяла:
— Отново ти приведе в движение вдъхновено всичко. Енергиите твои обгарят пространствата вселенски. Как не се взривяваш и не изгаряш сам в такава жар? Накъде стремиш се? Към какво? Не светя вече с теб. Виж, Боже мой, горя аз,и в звезди планетите превръщам. Спри, всичко най-хубаво от теб е сътворено, от твоя син тъгата ще изчезне. Спри се, Боже мой!…
Не чувал Бог на любовта молбите. И на насмешките на същности вселенски внимание не обръщал. Като разпален млад ваятел да ускорява движението на енергиите продължавал. И изведнъж, с неведома по красота заря проблеснал по Вселена цяла необятна, и всичко ахнало,и Бог самият във възхищение шептял:
— Вселено гледай! Виж! Стои сред земните творения Моята дъщеря. Как са съвършени, как са прекрасни нейните черти. Достойна тя ще бъде за сина Ми. Творение по-съвършено от нея няма. В нея е моят образ и подобие и вашите частички всички в нея са, така че обикнете я, обичайте нея!
Тя и Той! Синът и дъщеря ми радост на всичко съществуващо ще донесат! Прекрасни светове вселенски на всички планове на битието те ще построят!
От хълма, по трева с роса измита, на празничния ден на изгрева в лъча, вървяла дева към Адам. Походка грациозна, строен стан, на тялото — извивки нежни, плавни, Божествена заря по кожата в оттенъци блести. По-близо, все по-близо идва. Ето я! Пред легналия на тревата Адам девата застанала.
Ветрец повдигнал златните къдрици, открил челото. Затаила дъх Вселената дори. О, как прекрасен е ликът й — твоето творение, Бог!
Адам лежащ в тревата, едва погледнал девата застанала до него, леко прозял се и се отвърнал притваряйки очи.
Всички вселенски същности тогава чули, не, не слова — а чули те, как вяло в мислите си, за новото творение на Бог Адам разсъждавал: «Е, ето го, още едно творение някакво се приближи. И нищо ново, само с мене сходство. У конете по-гъвкави са ставите коленни и по-здрави. У леопарда по-ярка кожата е и по-весела. Че се и приближи неканено, а аз на мравките решил бях днес да дам определение».
И Ева, за малко постояла край Адам и към реката тръгнала, седнала на брега край храстите и във водата притихнала разглеждала лика си.
Зароптали вселенските същности, в едно се сляла мисълта им: «Две съвършенства не успяха да се оценят. Няма съвършенство на Бог в творенията».
Само любовта, единствена посред вселенското роптание опитвала със себе си да огради Отца. Сиянието й обгръщало Създателя. Знаели всички, никога не разсъждава любовта. Невидима и мълчалива, тя винаги блуждаела в неведоми безкрайности. Но днес защо ли, цяла без остатък, така край Бога тя сияела? Без да обръща внимание на ропота вселенски, единствен Него със сиянието си съгрявала и утешавала:
— Ти отдъхни, Велик Творецо, в сина си твой разбиране всели. Ти да поправиш ще успееш всяко едно от твоите творения прекрасни.
Слова в отговор чула Вселената, и чрез тях познала и мъдростта на Бога, и величието:
— Синът ми е мой образ и подобие. От всичките енергии частичка в него има. Той е и алфа и омега. Той е сътворение! Той е на бъдещето претворение! От днес завинаги нито на мен, нито на някой друг ще бъде дадено без негово желание съдбата да променя. Всичко, което сам поиска ще бъде дадено му. Помисленото ще се претвори не в суета. Не преклони се моят син пред съвършенството в плътта на девата. Не й се удиви за удивление на цялата Вселена. Не е той осъзнал, но с чувствата усети моят син. Първи почувства,че не му достига нещо. И новото създание дева — това, което не достига му не притежава. Моят син! Синът ми с чувствата свои усеща цялата Вселена, познава всичко, Вселената което притежава.