Отведе ме до едно изкуствено езеро, заобиколено с тъй умело подредени тръстики и лотоси, сякаш сами бяха поникнали там — човек просто не можеше да повярва, че не стои пред изумително творение на природата. Поради някаква оптическа измама езерото изглеждаше необикновено широко и дълбоко, а в далечния си край завършваше в планинска верига.
Когато стигнахме до водата, принц Джета свали горната си дреха.
— Можеш ли да плуваш? — попита той.
— Това е едно от първите неща, на които ни учат — отвърнах аз.
Всъщност никога не съм плувал добре. Все пак успявах да следвам принц Джета, който с безупречни движения преплува плиткото езеро до миниатюрната планинска верига отсреща. Пъстроцветни риби се стрелваха между краката ни, а огненочервените птици фламинго ни наблюдаваха от брега. Онзи ден в градината изпитах чувството, че се намирам в рая.
Когато стигнахме на един-два метра от изкуствената скала, принц Джета каза:
— Сега си поеми дъх и се гмурни под планината.
И в миг се устреми надолу като чайка, подгонила някоя риба. Сетне изчезна.
Понеже не знаех как да се гмурна, внимателно потопих главата си във водата и заритах с крака. Помислих си, че ей сега ще се удавя. Но после, за пръв път през живота си, отворих очи под водата и бях смаян от пъстроцветните риби, от полюляващите се зелени водорасли, от веригите на лотосите, издигащи се нагоре. Бях останал съвсем без въздух, когато видях вход към някаква пещера. Със силен тласък на краката успях да вляза в нея и после изскочих на повърхността.
Принц Джета ми помогна да изляза от водата. Върху ситния бял пясък бяха пръснати дивани, маси, столове. Всъщност пясъкът не бе бял, а син. Всичко в пещерата излъчваше ярка синя светлина, сякаш под водата пламтеше огън. Този естествен ефект се получаваше от няколко малки отвора на нивото на езерото. В пещерата влизаше въздух и светлина, но отвън не можеше да се вижда какво става вътре.
— Не може и да се подслушва — заяви моят домакин, като се настани на един диван. — Това е единственото място в Магадха, където Варшакара не може да подслушва.
— Ти ли построи пещерата?
— Аз построих и тази планина. И езерото. И парка. Тогава бях млад, разбира се. Не бях дал обети. Радвах се на всички възможни удоволствия в света, а тази радост причинява болка, не е ли така?
— Но няма съмнение, че често самата радост е по-голяма от болката — отвърнах аз. — Погледни собственото си приятно творение…
— За което ще трябва да заплатя при следващото си появяване като бездомно куче.
Принц Джета се държеше толкова ведро, че не можех да кажа дали се шегува, или не — сигурен признак за високоблагороден произход.
Но можеше да се държи и прямо.
— Разбрах, че си сключил договор с братовчед ми Бимбисара — каза той.
— Подготвяме договор. Персия ще получава желязо, а Магадха — злато. Може би ще трябва да се върна в Суза, преди да съобщя последната дума на Великия цар.
— Разбирам. Кога ще дойдеш в Кошала?
— Нямам представа.
— Тук съм не само за да поема полагащата ми се по старшинство роля в церемонията за сватбата ти с моята внучка, но и да те поканя от името на цар Пасенади да посетиш неговия двор колкото е възможно по-скоро.
Дипломатично замълчах, преди да отвърна на издаващите безпокойство настойчиви думи на домакина си.
— Мислиш ли, че ще има война? — попитах аз след малко.
— Да. И то скоро. Войските се придвижват към реката.
— За да нападнат републиките, така ли?
— Да…
Очите на принц Джета изглеждаха сини като езерото под планината. В действителност на дневна светлина имаха особен цвят или нюанс — бих го нарекъл хималай-ско сиво, тъй като се среща само у жителите на този планински район.
— Какво ще направи Кошала?
— Какво ще направи Персия? — попита на свой ред той.
Не бях подготвен за такъв откровен въпрос.
— От Таксила до Магадха има три хиляди мили — отвърнах аз.
— Чували сме, че армиите на Великия цар пътуват бързо.
— В такъв случай вероятно знаете, че част от армията на Великия цар е заета на запад с гърците, които…
Но не сметнах за нужно да обяснявам какви са гърците на един толкова цивилизован човек като принц Джета. Ако му е било необходимо да научи нещо за тях, щеше да знае. Но както се оказа, не знаеше нищо за Европа.