Накрая принц Джета забеляза, че се отегчавам.
— Тези неща може би ти се струват очевидни…
— Не, не — отвърнах аз учтиво, — но са много общи. В тях няма нищо конкретно, няма точни указания, като, да речем, тези, които Премъдрият господ дал на дядо ми за жертвоприношението на бика.
— Буда принася в жертва не животни, а животното, което носим в себе си.
— Разбирам. Но какво по-точно е… правилен начин на живот?
— Има пет нравствени правила.
— Четири благородни истини, осмократен път, пет нравствени правила… Добре, че числата на Буда не са толкова огромни като на Махавира.
Това бе много грубо от моя страна.
Но принц Джета не се засегна.
— Ние смятаме, че разбиранията на Махавира са доста близки до нашите — отвърна той спокойно. — Но Махавира е само Прекосяващ реката. Буда е прекосил реката. Той е просветлен. Съвършен. Той не съществува.
— Като изключим това, че сега живее в Шравасти.
— Там е само едно тяло. Самият той обаче не е там.
Понеже ти, Демокрите, искаш да узнаеш петте нравствени правила, ще ти ги кажа. Благодарение на онази флейтистка в паметта ми се е запечатала всяка казана от принца дума. Ето петте нравствени правила: Не убивай. Не кради. Не лъжи. Не се напивай. Не се отдавай на плътски удоволствия.
Оспорих последното правило.
— Какво ще стане с човешкия род, ако всеки спазва петте нравствени правила?
— Човешкият род ще престане да съществува, а това в очите на Буда е идеалното положение.
— Въпреки че и Будисткият орден ще престане да съществува, така ли?
— Целта на ордена е сам да се угаси. За нещастие само една нищожна част от човешкия род ще бъде привлечена към ордена, а от нея през хилядолетията само незначителен брой хора ще получат просветление. Няма от какво да се страхуваш, Кир Спитама — добави Принц Джета, вече развеселен. — Човешкият род ще продължи да съществува до завършването на този цикъл.
— Но какъв е смисълът от една религия, която ще привлече само малцина? А от тях, както току-що каза, почти никой няма да постигне крайното състояние на нирвана?
— Буда не се интересува от религията. Той просто помага на онези, които са на брега на реката. Показва им ферибота. Ако достигнат отвъдния бряг, ще открият, че не съществуват нито река, нито ферибот, нито дори два бряга…
— Нито Буда?
— Нито Буда. Огънятще е угасен и сънят за това съществование ще е забравен, а Просветленият ще се събуди.
— Къде?
— Не съм просветлен. Все още съм много близо до този бряг.
Ето какво ми бе съдено да запомня от онзи приказен следобед в пещерата на принц Джета. По-късно, когато видях и чух Буда, получих малко по-ясна представа за учението му, което всъщност не е учение.
Демокрит твърди, че имало прилика между истините на Буда и истините на Питагор. Аз не съм на същото мнение. И Питагор, и Госала, и Махавира, всички вярват в преселението на душите от риба в дърво, в човек и в кой знае какво. Но Буда е безразличен към преселението на душите, защото всъщност не вярва в съществуването. Ние не сме тук, казва той. Не сме и там. Огънят пращи само във въображението ни.
Но човек съществува… Няма абсолютно никакво съмнение, че аз съм един сляп старец, седнал сега в тази студена и ветровита къща в Атина, и че съм на път да оглушея от шума на строежа, който кипи зад дома ни. Няма никакво съмнение, поне за мен, че говоря с младия си родственик от Абдера. Ето защо съществувам, макар че моят огън не гори, а едва-едва тлее.
За Буда съществуването е нещо изцяло мъчително. Колко е прав! И още, от това мъчително съществуване можеш да се освободиш, като се откажеш от всички желания, включително и от желанието да се освободиш от всички желания. Очевидно малцина успяват — поне във вечността. Но съм почти сигурен, че онези, които следват неговия път, се чувствуват по-добре на този свят, отколкото другите, които не го следват.
Странно, не съм предполагал, че ще стигна до такова виждане. Така мислеше и принц Джета.
— Всъщност нищо от онова, което ти казах, не е от значение — заключи той на излизане от сияйната пещера.
— Защото целта на материята е шунията — заявих аз за негово учудване и мое собствено суетно удоволствие. Бях горд от интелигентността си. — А шунията е нищото, дума, с която назовавате и цикъла, представляващ нищото, макар и да приемате, че цикълът все пак съществува.