Принц Джета спря за миг край езерото. Отблясъците от синята вода пробягваха по лицето му като гъста, искряща паяжина.
— Трябва да се срещнеш с Татхагата — промълви тихо той, сякаш не искаше да го чуе дори и езерната вода.
— Кой е той?
— Това е друго име на Буда. Наричаме го така помежду си. Татхагата означава онзи, който е бил и си е отишъл.
С тези думи и принц Джета си отиде. Гмурна се в езерото. Последвах го непохватно.
Години по-късно открих, че всяка дума, произнесена в пещерата, е била внимателно записана от агент на магад-ханската тайна служба. Варшакара бе успял да прокопае тесен тунел в мекия камък на планината. За щастие принц Джета бе много важна фигура, така че не можеха да го арестуват, а личността на посланика на Великия цар е неприкосновена.
Връщането до Раджагриха ми се стори безкрайно. Прашният път гъмжеше от хора, каруци, войници, камили, слонове. Всички бързаха да се приберат преди залез-слънце, когато затварят градските врати.
Трябва да кажа, че до края не спрях да се дразня от навика на индийците да се облекчават на публично място. Накъдето и да пътува човек, не може да не попадне на десетина мъже и жени, приклекнали доволно встрани от пътя. Най-неприятни в това отношение са джайнистките и будистките монаси. Понеже монахът може да яде само каквото е успял да изпроси, често в купичката му слагат развалена храна, понякога нарочно. Щом храната е в купичката, монахът е длъжен да я изяде. Подложени на тази наистина жестока диета, повечето монаси страдат от всевъзможни стомашни разстройства, които се овеще-ствяват пред очите на всички.
Видях десетина будистки монаси. Всички бяха облечени в дрипи и държаха просешки панички. Никой не носеше жълтата роба, която отличава ордена днес, защото в онези дни повечето посветени монаси все още живееха в пустинята, далеч от изкушението. Но с времето отшелническият живот се оказа в разрез с нуждата на ордена да запише всички сутри — думите, изречени от Буда. Постепенно истински посветените на Буда мъже и жени образуваха общества. Дори при първото ми посещение в Индия орденът вече не странствуваше непрекъснато, както е било в началото.
Първите ученици на Будя пътували винаги с него, а като се изключи дъждовният сезон, в останалото време той бил на път. През последните години от живота си обикновено пътуваше в кръг — тръгваше от Шравасти и пак се връщаше там, за да прекара дъждовния сезон в парка, подарен на Будисткия орден от принц Джета, макар че някакъв местен търговец на име Анатапиндика разправяше наляво и надясно, че бил платил на принц Джета огромна сума за този парк. А тъй като принц Джета старателно избягваше почестите и хвалебствията, днес на въпросния Анатапиндика се приписва честта, че бил най-щедрият патрон на Буда. Не познавам по-благороден човек от принц Джета.
Понякога след спирането на дъждовете Буда посещаваше дома си в Шакя, в полите на Хималаите. След това тръгваше на юг през републиките, като спираше в градове като Кушинара и Вайшали. После прекосяваше Ганг при пристанището Патиалипутра и продължаваше на юг към Раджагриха, където прекарваше най-малко месец в някоя бамбукова горичка отвъд градските стени. Спеше винаги под дърветата. Предпочиташе да проси храната си по селските пътеки, а не из многолюдните улици на Раджагриха. През горещите часове на деня се отдаваше на размишления под някое дърво, където го посещаваха всякакви хора, включително и цар Бимбисара.
Тук трябва да отбележа, че да видиш светец, клекнал под някое дърво, е съвсем обикновено нещо в Индия. За мнозина се знае, че са прекарали в тази поза цели години.
Мокри до кости от дъжда, изгорели от слънцето и загрубели от вятъра, те се хранят с каквото им донесат. Някои не казват нито дума. Други не спират да говорят.
От Раджагриха Буда поемаше пътя към Варанаси. Там винаги го посрещаха като герой-победител. Хиляди любопитни хора го придружаваха до Еленовия парк, където за пръв път бе задвижил колелото на доктрината си. Поради тълпите той рядко оставаше дълго в Еленовия парк. Напускаше Варанаси посред нощ и се отправяше към северозападните градове Каушамби и Матхура, а после, малко преди да започнат дъждовете, се връщаше в Шравасти.
Буда бе почитан от всички, включително и от онези брахмани, които биха могли да виждат в него заплаха за престижа си. В края на краищата произхождаше от кастата на воините. Но той беше повече от воин, повече от брахман. Той беше Златният. Така че брахманите се страхуваха от него, защото бе различен от всички. Бе дошъл. И си бе отишъл.