— Става нещо нередно — съобщи той, без да обръща внимание на наострилия слух бръснар. — Царят заседава цяла сутрин. Принцът е при градските стени. С него са стрелците…
Карака замълча. Най-после бе забелязал бръснаря.
— Възможно ли е… — не бе нужно да довършвам изречението, тъй като Карака ме разбра.
— Не знам — отвърна той. — Не вярвам.
Докато мажеше устните ми с лак, бръснарят се подсмихваше. Беше висш служител на Кошалската тайна служба и знаеше онова, което ние не знаехме.
По пладне ме отведоха до претъпканата приемна зала. Даровете от Великия цар бяха положени пред сребърния трон, но самият трон бе празен. Кошалските благородници, които обикновено са ведри и спокойни, сега изглеждаха разтревожени, а гласовете им се смесваха с трополенето на дъжда по покрива. Застанах на прага, но независимо от великолепието на костюма ми никой не ми обърна внимание.
Накрая дворцовият управител ме забеляза. Тръгна забързано към мен и изпусна жезъла си. Вдигна го, само че го хвана наопаки, после ме поздрави, като явно обърка протокола, и започна да ми се извинява със заекване:
— Съжалявам, многоуважаеми посланико. Сигурно ни мислиш за диваци. Но това, което се случи… Ако обичаш, последвай ме. Със свитата си.
Въведоха ни в малка стая встрани от преддверието. Вратата зад нас силно се затръшна. Спогледахме се с Карака. Дъждът по покрива толкова се усили, че едва чухме вика, изтръгнал се от най-малко хиляда гърла: „Да живее царят!“
— Кой цар? — прошепна Карака.
Разперих ръце. За мен бе все едно дали ще преговарям с Вирудхака или с Пасенади. Опасявах се само, че войната между Магадха и Кошала ще избухне, преди Дарий да може да се възползува от това обстоятелство.
Внезапно изсвири рог — три пъти. Това бе традиционният боен зов. Тогава вече се разтревожих. Дали царската фамилия бе свалена? Или дворецът бе завзет от неприятелски войски? Появи се дворцовият управител. Изглежда, бе тичал, защото се задъхваше.
— Царят е на трона — съобщи той. — Оттук, многоу-важаеми посланико.
Въведоха ни набързо в залата за аудиенции. Сребърният трон бе зает от фигура с ослепително бляскави одежди. В едната си ръка държеше меч, а в другата жезъл от слонова кост.
Дворцовият управител извести влизането на мисията, изпратена от Великия цар на Персия. След това, заобиколен от няколко придворни, се отправих към трона. Седящият на него човек имаше такава величествена, направо сияйна осанка, че с нищо не напомняше мършавия монах, с когото се бях срещнал в деня на пристигането си в Шравасти. Чак след като поздравих суверена, осъзнах, че този внушителен, обсипан със скъпоценности монах, е самият Пасенади. Лицето му бе така старателно гримирано и толкова безизразно, че не отстъпваше на никой ведически бог. Нямаше и следа от хилещия се монах, когото бях видял със Сарипутра.
— Надявам се, че ще установим добри отношения с нашия брат в Персия — каза царят хладно, с официален тон. — Ще се стремим към тази цел. Изпращаме му братската си благословия. Ние…
Пасенади замълча. Сякаш бе изгубил нишката на мисълта си. Последва напрегната, неловка пауза, докато всички погледи бяха приковани в царя, а той гледаше през нас, към вратата. Чувах стъпки зад гърба си, но не смеех да се обърна… После Вирудхака мина покрай мен. Бе мокър до кости от дъжда. Пред трона направи синовния поклон и каза нещо толкова тихо, че само баща му и аз можахме да го чуем.
— Вярно е.
Пасенади остави жезъла си. Изправи се на крака. Хвана дръжката на меча си с две ръце, сякаш бе факел, с който осветяваше кървав път.
— Току-що узнахме, че нашият обичан брат цар Бимбисара е свален от сина си, принц Аджаташатру, който иска благословията ни. Няма да му я дадем. Проклет е синът, който вдига ръка срещу създателя си. Проклета е земята, чийто суверен е заграбил престола от баща си. Проклет е Аджаташатру.
С учудваща енергичност старецът слезе по стъпалата на трона и заедно с принца и държавните съветници бързо излезе от залата. После дворцовият управител ни подкани да напуснем. Очевидно официалните церемонии в двора на Шравасти бяха отменени и даровете на Великия цар така и не бяха приети. Карака изглеждаше мрачен. В края на краищата бяхме пренесли този сандък е килими и скъпоценности през половината свят.
— Много неприятно — каза той. — Даровете на Великия цар да останат непочетени.