— А дали е успял?
— Няма да е нужно. Пасенади иска да бъде едновременно и цар, и архат, а това е невъзможно. Ето защо Вирудхака е… недоволен. И кой може да го обвини?
Няколко дни по-късно Карака ми донесе лично посла-ние от Аджаташатру. Написано бе върху волска кожа с червено мастило — подходящ за случая цвят. С труд разчетохме писмото. То гласеше: „Ти винаги си близо до сърцето ни. Обичаме те като роден син. Знам, че ще скърбиш, както скърбя и аз за смъртта на баща ми, световния монарх Бимбисара. Той бе в седемдесет и осмата година на живота си и в петдесет и първата година на славното си царуване. Дворът ще бъде в траур до края на дъждовния сезон, когато ще очакваме любимия си син Кир Спитама Да присъствува на коронацията ни.“
Излишно е да казвам, че в писмото не се споменаваше как е умрял Бимбисара. Няколко дни по-късно узнахме, че Аджаташатру собственоръчно е удушил баща си с копринения шнур, който според индийския етикет носи сваленият монарх.
Прекарах няколко неспокойни седмици във влажните, избуяли градини на двореца на Пасенади. Не ме повика нито царят, нито принцът. Нямаше никакво съобщение от Суза. Дори Керванът в Таксила мълчеше. Накрая самотата ми бе нарушена от идването на принц Джета и монаха Сарипутра. Появиха се на верандата без предизвестие. Помогнах им да изстискат дрехите си.
— Случайно видях Сарипутра в градината и му казах колко много искаш да говориш с него — обясни принц Джета.
Простих му лъжата. Отчаяно се нуждаех от компания, ако ще и компанията на будистки архат с черни венци.
Карака нареди да донесат вино. Сарипутра седна на пода, а принц Джета — върху една възглавница. Аз се настаних на стол.
Старецът ме удостои с гримаса, която възприех като усмивка.
— Скъпи мой… — започна той. И замълча.
— Може би ще искаш да му зададеш някои въпроси — каза принц Джета и ме погледна в очакване.
— А може би той ще иска да ми зададе някои въпроси — отвърнах аз, като си спомних собствената си духовна мисия.
— Известно е, че Буда също е задавал въпроси. Както и Сарипутра — отбеляза тактично принц Джета.
— Така е. Обичаш ли игрите, дете мое?
В невъзмутимата благост на стареца имаше нещо, което ми напомняше добре охранено бебе. Но острият му поглед бе студен и пронизващ като на змия.
— Не — отвърнах аз. — А ти?
— Ако става дума за игрите на вечността, да! — Сарипутра се засмя, макар че само на него му беше смешно.
— А никакъв интерес ли не изпитващ към Премъдрия господ и неговия пророк Зороастър? — попитах аз.
— Всички неща са интересни, дете мое. И тъй като е ясно, че за теб е интересно да ми разкажеш за своя Премъдър господ, трябва да го сториш. И то веднага. Карат, че истината не може да чака. Нямам представа защо. Всичко друго може да чака. Хайде, разкажи ми.
Разказах му.
Когато свърших, Сарипутра се обърна към принц
Джета:
— Този Премъдър господ много ми прилича на Брахма само дето се прави на персиец. Ах, тези богове! Сменят имената си от страна в страна и си мислят, че няма да ги забележим. Но ние винаги забелязваме! Не могат да ни измамят, нали? Нито да ни се изплъзнат. Ах, този Брахма! Той, изглежда, е най-амбициозният! Мисли, че е творецът! Представяш ли си? Да знаеш само какво говореше първия път, когато потърси Буда! Не, не първия, втория. Първият път беше, когато помолил Буда да задвижи колелото на доктрината[1]. Брахма бил много настоятелен, много убедителен. Защото знаел, че ще трябва да се прероди като човек, преди да постигне нирвана. А когато се прероди, ще може да постигне нирвана единствено чрез Буда. Та той всъщност не е никак глупав. Само така изглежда. Както и да е, Буда се оставил да го убеди, защото Брахма е най-добрият от боговете, което само по себе си не значи кой знае какво, нали? Буда се съгласил след първата им среща да задвижи колелото, което е голяма жертва от негова страна, защото сам той вече постигнал нирвана и сега не е нито тук, нито там, нито никъде, за разлика от бедния Брахма. После Брахма отишъл при него втори път. Трябва да питаме Ананда точно кога и къде. Ананда помни всичко. Това е било преди моето време. И така Брахма рекъл на Буда: „Аз съм Брахма, Великият Брахма, царят на боговете. Аз не съм сътворен. Аз съм сътворил света. Мога да създавам, да променям, да вдъхвам живот. Аз съм бащата на всички неща.“ Да де, ами всички знаем, че това са пълни глупости. Но Буда е винаги любезен. И е винаги извисен. „Щом съществуваш, Брахма — отговорил той, — значи си сътворен. Ако си сътворен, непременно ще се развиваш. Ако се развиваш, целта ти ще бъде да се освободиш от огъня и водовъртежа на сътворението. Следователно трябва да станеш това, което аз вече съм. Трябва да направиш последната стъпка по осмократния път. Трябва да престанеш да се развиваш и да съществуваш.“