— Ако вярно си следвал пътя, това ще ти се струва несъществено. Ще си разбрал, че този живот е сън, мираж, създаден от Аз-а. И изчезва, щом изчезне Аз-ът.
— Ти си Татхагата, този, който е дошъл и си е отишъл, и е дошъл отново. Когато си тук, си тук, но къде отиваш, когато си отидеш?
— Където отива огънят, когато угасне. Дете мое, нирваната не може да бъде описана с думи. Не се опитвай да хванеш в мрежа от познати изрази онова, което и е, и не е. Накрая самият размисъл върху идеята за нирвана показва, че човекът все още е на близкия бряг на реката. Онези, които са постигнали това състояние, не се опитват да назоват неназовимото. Междувременно нека извадим стрелата. Нека излекуваме плътта. Нека се качим, ако можем, на сала, който тръгва към далечния бряг. Нека следваме средния път[1]. Това ли е правият път?
[1] Осмократния път. В първата от трите проповеди, приписвани на принц Гаумата, в които се излага същността на будисткото учение, Буда разяснява пред петимата аскети, че средният път се постига, като човек се откаже от крайностите: робуваме на чувствени наслади, безполезни стремежи, както и прекомерен аскетизъм, — Б, пр.
В здрача усмивката на Буда едва-едва се виждаше.
— Тъй както пространството на вселената е изпълнено с безброй въртящи се колела на огнени звезди — добави той, — така и мъдростта, която надхвърля този живот, е безмерно дълбока.
— И трудна за възприемане, Татхагата — каза Сарипутра, — дори и за пробудените.
— И тъкмо поради това, Сарипутра, никой не може да я възприеме чрез пробуждане.
Двамата старци избухнаха в смях при тази очевидно позната за тях шега.
Не си спомням нищо друго от срещата с Буда. Мисля,. че преди да излезем от парка, посетихме манастира. Тогава, струва ми се, за пръв път видях Ананда. Беше дребен човек, посветил живота си на задачата да научи наизуст всичко, което Буда някога е казал или направил.
Спомням си, че попитах принц Джета дали Буда е казал пред мен нещо, което не е казвал хиляди пъти преди това.
— Не. Винаги използува едни и същи метафори. Единственото ново, поне за мен, бе парадоксът с пробуждането.
— Но за Сарипутра това явно не беше ново.
— Е, Сарипутра го вижда най-често от всички и двамата си разменят неразбираеми за другите шеги. Много се смеят. Не знам на какво. Макар да съм достигнал до състояние, в което мога да се усмихвам на този свят, все още не мога да му се смея.
— Но защо не го вълнува мисълта за сътворението?
— Защото за него тя е без всякакво значение. Върховната задача на човек е да дематериализира Аз-а. За себе си той е успял да стори това. Сега е задвижил колелото на учението си за другите, за да постигнат и те каквото могат. Самият той е дошъл… и си е отишъл.
Демокрит, за разлика от мен, намира тази идея за не толкова неразбираема. Аз мога да възприема представата, че светът се намира в постоянно движение и че това, което ни се струва действителност, е нещо като постоянно променящ се сън и всеки го възприема различно от останалите, както и самият обект се различава от възприятията ни за него. Но липсата на бог, на начало и край, на добро в борба със злото… Накрая липсата на цел прави истините на Буда твърде странни, за да мога да ги възприема.
12.
През последната седмица на дъждовния сезон реката придойде. Жълтите води се надигнаха, заляха пристаните, нахлуха през дървените огради и градът почти потъна под тях.
Притежателите на високи домове, като принц Джета, просто се преместиха на горните етажи. Но хората с едноетажни къщи бяха принудени да се изнесат на покривите. За щастие дворецът бе построен в по-високата част на града и водата в моите покои стигаше само до глезените.
На втория ден от наводнението вечерях с Карака и Фан Чъ. Ненадейно изсвири рог, после отново и отново. Последваха зловещи звуци от ударите на метал в метал. Тъй като в Индия липсата на храна и гражданските вълнения вървят ръка за ръка, единодушно заключихме, че пострадалите от наводнението внезапно са нападнали двореца.
Веднага се запътихме натам, охранявани от персийската стража. Спомням си как дъждът, носен от горещия вятър, биеше право в очите ни. Спомням си колко хлъзгава бе калта под краката ни. И какво бе учудването ни, когато се озовахме пред градината на двореца и установихме, че входът е неохраняван.
С извадени мечове влязохме в преддверието, където водата стигаше до кръста. Наоколо не се виждаше никой, но от други части на сградата долитаха викове. Промъкнахме се навътре и на прага на приемната зала пред очите ни се откри стъписваща гледка. Царската стража се сражаваше помежду си… но много бавно, защото водата затрудняваше движенията им. Докато наблюдавахме тази необикновена, подобна на съновидение битка, вратите на залата се разтвориха и се показаха строени копиеносци, вдигнали оръжие за атака. Стражата в същия миг прибра мечовете си. Боят мълчаливо се прекрати. Цар Пасенади застана безмълвен на прага. Около врата му бе омотана дълга верига, която офицер от собствената му стража държеше с една ръка. В тишината на неподвижната вода ритмичното потракване на царската верига напомняше онази натрапчива музика, на която се наслаждават ведическите богове.