Когато царят мина край нас, аз му се поклоних. Но той не ме видя. Всъщност никой не обърна ни най-малко внимание на персийските пратеници. Щом царят изчезна от погледа ни, прегазих през водата до входа на приемната зала и видях десетина мъртви войници, които плуваха в обагрената с червени струи жълтеникава вода. Сребърният трон в далечния край на залата бе съборен и няколко души се мъчеха да го изправят на пиедестала му. Единият от тях бе Вирудхака.
Вирудхака ме видя и остави другите да се справят с трона. Докато бавно газеше във водата към мен, триеше лицето си с края на мокрото наметало. Спомням си, че ми мина през ум колко нелепо е това негово желание да изтрие лицето си с мокър плат, когато плува в кръв и речна вода.
— Както виждаш, уважаеми посланико, не сме подготвени за церемонии.
Паднах на едно коляно. Бях добил достатъчно добра представа за нещата, тъй че знаех какво се очаква от мен.
— Нека боговете дарят с дълъг живот цар Вирудхака! Карака и Фан Чъ повториха тази благочестива надежда.
Тронът отново се наклони и падна с трясък от пиедестала. Това, общо взето, не бе особено обнадеждаващо като начало на едно царуване.
— Баща ми от години желае да абдикира — каза спокойно Вирудхака. — Тази сутрин изпрати да ме повикат и помоли да му позволя да отхвърли бремето на този свят. Тъй че днес, по негово настояване, като добър син изпълних желанието му и заех мястото му на трона.
Очевидно твърдението на Буда, че този свят е сън, бе повлияло не само на Вирудхака, но и на целия двор. По-късно никой не каза нито дума за кървавото сваляне на Пасенади, поне в мое присъствие. В малкото случаи, когато се споменаваше името му, се подчертаваше, че е осъществил отдавнашната си мечта да се оттегли в гората и е безкрайно доволен. Носеха се слухове, че е постигнал нирвана.
В действителност по-късно същия ден Пасенади бил насечен на парчета, които пренесли в жертва на речния бог. И понеже реката веднага се прибра в коритото си, жертвоприношението явно е било прието добре.
Скоро след това се срещнахме с принц Джета на една многолюдна улица, където поради изсъхналата речна тиня въздухът бе толкова прашен, че бяхме принудени да държим мокри кърпи пред лицата си и да дишаме предпазливо.
Докато вървяхме към керванския площад, принц Джета ми каза:
— Пасенади все обещаваше да се оттегли, но в последния момент променяше решението си. „Още един месец“, казваше. Изглежда, е останал един месец повече, отколкото е трябвало.
— Така изглежда. Все пак беше много стар. Защо… той не изчака?
В Индия често се прибягва до една разумна дискретност — да се заменят имената на високопоставените личности с местоимения.
— От страх. Той е благочестив човек. Макар и да знаеше, че баща му съсипва Кошала, бе готов да чака. Но когато Аджаташатру заграби властта в Магадха, стана ясно, че войната е неизбежна. Затова направи онова, което бе убеден, че е длъжен да направи, за да спаси поне остатъците от царството.
Спряхме пред една сергия която предлагаше чудновати керамични съдове. Фан Чъ неотдавна ги бе внесъл от Китай.
— Одобряваш ли постъпката му?
— Как бих могъл да я одобря? Аз съм будист. Вярвам, че не трябва да се причинява зло на нито едно живо същество. Освен това… покойният беше мой приятел. Знаеш ли? — Принц Джета разсеяно посочи едно гърне с драконова глава. — Казват, че в Китай имало много такива животни.
— Така казва Фан Чъ. Най-доброто лекарство се приготвя от драконови кости.
Чаках отговора на въпроса си. Принц Джета купи гърнето.
— Ако има човек, който може да спаси тази страна от Аджаташатру, това е новият цар — каза той.
— А какво мисли Буда?