Фан Чъ побърза да сключи някои сделки с „Егиби н синове“. Умело използува страстта им към китайския плат — коприната. Продаде им каквото имаше, купи каквото можеше да си позволи, взе заем срещу бъдещи печалби.
Докато все още чаках лична аудиенция с Великия цар, Фан Чъ уреди финансирането на един конвой товарни кораби, който да го отведе до Индия, а оттам щеше да прехвърли стоките си на керван. След това се канеше да прекоси Индия и да влезе в Китай през високите плани-ни — дълго и криещо опасности пътуване, каквото младите хора предприемат, без да се замислят.
След краткия траур за Пармида Дарий даде прием и аз използувах този случай, за да представя Фан Чъ в двора. В началото втората стая на канцеларията имаше най-различни възражения. Наистина ли е посланик жълтият човек? Ако е така, на кой цар? Ако е само търговец, не може да бъде приет. В никакъв случай. Накрая се намеси Ксеркс и посланикът Фан Чъ бе призован да се яви пред Великия цар и да му поднесе уверенията на херцог Лу, че го признава за свой господар.
По обед влязохме в колонната зала. Ксеркс току-що бе завършил тази красива сграда. Намираше се на северозапад от двореца. Дворцовият управител ме прие любезно. Персийските благородници, които открай време не знаеха какъв точно е санът ми, ме посрещнаха почтително. По принцип те не обичат жреците. Само че аз съм толкова жрец, колкото и благородник. Но макар да бях ни риба, ни рак, бях близък на царското семейство, затова всички те ми се усмихваха любезно, предлагаха бузи, прошепваха комплименти — всички с изключение на Гобрий, Той никога не ме удостои с повече от кимване. Като част от фракцията на Атоса и Ксеркс, аз представлявах врага. Забелязах, че брадата на стареца е претърпяла още една промяна. Подобно на есенно листо, от крещящо червена тя бе станала мръсножълта.
Присъствуваха повече от стотина синове и племенници на Великия цар, но Мардоний го нямаше. За пръв път видях Артаферн, сина на стария лидийски сатрап. Приличаше на баща си. Само изражението му беше друго — направо каменно и излъчващо амбиция. Придружаваше го лидийският генерал Датис, когото бях срещнал преди години в ловната хижа на пътя за Пасаргада.
Гръцката колония се бе събрала вляво от трона. Хи-пий изглеждаше много стар. И непоколебим. Крепеше се на ръката на Милон, който бе станал красив мъж. Поклоних се на Хипий. Прегърнах Милон.
— Станал си направо черен — каза ми той учудено.
— От много гълтане на огън — отвърнах аз и се отдалечих. Не ми се говореше с царя на Спарта.
Фан Чъ не се отделяше от мен. Благородниците го гледаха втренчено, сякаш бе някакво чудновато животно. Той им отвръщаше със същия поглед. Персийската архитектура не бе по вкуса му, затова пък много му допадна великолепието на дрехите.
— А къде е семейство Егиби? — попита той внезапно.
— Намираме се в двора. — Сметнах този отговор за достатъчен.
— Знам. Знам още, че дават заеми на престолонаследника.
— Намираме се в двора — повторих аз.- Семейство Егиби са банкери, търговци. Великият цар не може да ги приеме.
— Но семейството му има делови връзки с тях. -Да, но само насаме. В двора Великият цар приема единствено благородници. Не е ли така и в Китай? — Казват, че може би е било така едно време.
Фан Чъ бе майстор на лишените от точна информа-ция забележки, които обикновено приписваше на своя учител Кун.
Във всяка от столиците на Великия цар дворцовият церемониал следва местните ритуали, заварени от Персийската империя. В Мемфис Великият цар е фараон и бог. В свещената Пасаргада е племенен вожд. Във Вавилон е халдейски цар и властта му е дадена от жреците, които поддържат възгледа, че макар сега градът да принадлежи на един смъртен цар, дворцовият церемониал трябва да си остане земното отражение на безсмъртната слава на Бел-Мардук. По тази причина музикантите свирят музика, много по-подходяща за забава с проститутки, отколкото за прием на Великия цар, а танцьорките от храма правят смущаващо неприлични движения, за да изразят преклонението си пред Ищар, която е Кибела, която е Анахита, която е Диана, която е… вездесъща.