Казах на Фан Чъ:
— Великият цар ще закриля всеки керван, който пътува от Персия за Китай. Заповядва ти да му направиш списък на всички стоки, които твоята страна ще разменя ва персийското злато или за други стоки.
На Великия цар отговорих:
— Ако дойдеш в Лу, ще изпълниш съкровеното желание на владетеля му, който обещава да ти служи вярно като сатрап на цял Китай.
Изнесеното от Дарий и мен представление предизвика сензация, за която целият двор говореше до края на зимата. Дори и най-тъпите персийски благородница сега изглеждаха възбудени от мисълта за евентуален поход на изток и на изток от изток.
Още на другия ден излезе мода да се носи китайски плат. Вследствие на това на пазара бе продадено и последното парче коприна, за голяма радост на банкерите Егиби, които тогава — както и днес — владееха търговията с коприна. Персийско злато щеше да бъде изпратено за китайски плат, а освен двадесетте процента върху отпуснатия на Фан Чъ заем, „Егиби и синове“ щяха да получат и допълнителна печалба от продадената на пазара коприна.
На другия ден след приема Великият цар нареди да ме повикат. Дарий предпочиташе малките стаи пред големите. По това приличаше на планински лъв, който прави леговището си в някоя цепнатина на скалата. Като всички владетели на този свят, които съм срещал, и той винаги сядаше с гръб до стената.
Заварих го да се взира в един куп сметки. С напредването на възрастта можеше да чете само ако написаното е съвсем под носа му. В първите няколко минути не ми обърна никакво внимание. Заслушах се в дишането му и долових хриптене, дълбоко в гърдите му, което не предвещаваше нищо добро.
— Стани, царски съгледвачо! — рече Дарий накрая. — Да се надяваме, че твоите очи не са така слаби като истинските очи на царя.
Напрегнато го разглеждах изпод почтително сведените си клепачи. Неравномерно боядисаната му коса и брада бяха както обикновено невчесани. Без грим лицето му бе бледо. Носеше изцапана туника, с която би могъл да мине за гръцки коняр. Бе поставил парализираната си лява ръка на масата така, че физическият му недъг не личеше.
— Много пари даде за желязото.
— Да, Велики царю. — С Дарий не може да се спори.
— Но искам втора партида. Този път няма да плащаме в злато, а в натура. Знаеш ли от какво се нуждаят тези хора?
— Знам, Господарю. Направих списък и го предадох във втората стая на канцеларията.
— Там ще изчезне завинаги. Кажи на съветника по източните въпроси, че искам списъка още днес.
Дарий остави документите, които дотогава държеше в здравата си дясна ръка. Облегна се на стола. Широко се усмихна. Зъбите му бяха здрави, жълти, точно като зъби на лъв. Така съм запомнил Великия цар.
— Мечтая за крави — каза лъвът, верен на себе си.
— Те съществуват, Господарю. Милиони крави, които чакат своя пастир.
— Колко време ще ми трябва, за да ги вкарам в оборите си?
— Ако армиите тръгнат към долината на Инд през пролетта, могат да прекарат лятото — тогава е дъждовният период в Индия — в Таксила. После, щом започне хубавото време — нашата есен, — ще имаш четири месеца, през които трябва да завладееш Кошала и Магадха.
— Значи ми трябва общо една година.
Дарий отмести настрана документите и откри медната карта, която бях направил за него. Чукна я със златния пръстен на показалеца си и металът звънна.
— Обясни ми какви са разстоянията? Какъв е теренът? Ами тези реки? Не съм виждал страна с толкова много реки. Много ли са бързи? Ще ни трябва ли флота? Има ли там достатъчно дърво, за да я построим. Ако няма, ще трябва ли да носим материал за корабите? И какъв вид кораби ще са ни нужни?
Никога не са ми задавали толкова въпроси за един-единствен час. За щастие знаех отговорите на повечето от тях. И за щастие Великият цар имаше чудесна памет, тьй че нито веднъж не повтори един и същи въпрос.
Дарий прояви особен интерес към Аджаташатру. Смя се, когато му съобщих, че съм зет на бъдещия му васал.
— Чудесно! — каза той. — Ще те направим сатрап на Магадха. Ами ти си член на тяхното царско семейство, а нашата политика е да правим колкото е възможно по-малко промени. Предполагам, че ще трябва да те почерним малко. Те всички са черни, нали?
— Простолюдието — да. Но управляващата класа са светлокожи хора, почти като нас. Те също са арийци.