— Каква точно част от Европа се каниш да покориш? Въпросът ми бе искрен. По онова време знаехме по-малко и от сега за мащабите и многообразието на западни-те земи. Финикийските търговци ни бяха осведомили за съществуващите и предполагаеми пристанища по северния бряг на Средиземно море. Но вътрешността на този покрит с гъсти гори и почти пуст континент беше и си остава загадка, която не си струва да се разгадава — според мен, разбира се.
— По принцип, смятам да разрушим Атина и Спарта и да докараме жителите им тук, както постъпихме в Милет. След това аз бих завзел Сицилия. Това е огромен остров, където можем да отглеждаме достатъчно жито, за да храним цяла Персия, и няма да сме толкова зависими от проклетия ечемик. — Мардоний сви лице от болка. — Ако искаш да разбереш вавилонците, помисли си за ечемика и палмовото вино. Това е храната им. И виж на как-во приличат.
— Доста добре изглеждат, ако се има предвид расата им.
— Не говоря за красотата. Не искам проститутки. Искам войници, а такива тук няма.
Много скоро дойдоха и войниците. Почти цялата гръцка фракция в двора нахлу в лодката. Прегърнахме се със стария Хипий.
— Това ще е последният ми поход — прошепна той на ухото ми.
Беше остарял и зъбите му се клатеха, но все още яздеше отлично, сякаш се бе сраснал със седлото.
— Тази нощ сънувах, че майка ми ме държи на ръце. Това е добро предзнаменование. Сега съм сигурен, че скоро ще бъда в Атина и ще направя жертвоприношение на богинята.
— Така се надяваме, тиране — отвърнах учтиво аз.
Демарат обаче не желаеше да бъде учтив.
— Така се надяваме, но лично аз не вярвам, че ще има поход.
Спартанецът ме изгледа с неприязън и останалите последваха примера му. Дори розовото лице на Милон се натъжи при мисълта, че аз може да съм враг.
Когато дойде време да си тръгвам, Мардоний настоя да го посетя отново.
— Следващия път ще ти покажа картата на Европа. Такава карта би зарадвала всяко царско око — засмя се той. Гръцките заговорници не се засмяха.
Под лъчите на палещото слънце изкачих стълбата от кея до ниската порта, с която завършва булевардът на Бел-Мардук. Там чакаха стражата и глашатаят ми. Почти бях забравил за тях. Още не бях свикнал с удоволствията и досадните страни па високия ранг. Едно е да ти отдават почести в чужда страна като Магадха, където човек не познава хората, пък и те не го интересуват, а съвсем друго е да се разхождаш или да яздиш по главния булевард на Вавилон, придружаван от стража с извадени мечове и глашатай, който вика с ясен глас: „Път за царския съгледвач!“ И ти правят път. Хората се отдръпват, сякаш от огън, който може да ги изгори. И точно, това е царският съгледвач.
Когато дворът е във Вавилон, градът гъмжи от хора. В храмовете усилено се занимават не само с богослужение и ритуална проституция, но преди всичко със сарафство и лихварство. Смята се, че банкерството е измислено от вавилонците. Може и да е вярно. Но вярно е още н че по други земи, съвсем независимо от тях, индийци и китайци са развили свои собствени банкови системи. Винаги ме е учудвал фактът, че лихвеният процент в различните краища на света обикновено е един и същ. А тези народи изобщо не са общували помежду си или пък са общували съвсем малко. За мен това наистина е загадка.
Пробивах си път пеш из тесните, криволичещи странични улички. Благодарение на глашатая и стражата и успях да стигна до главната: кантора на „Егиби и синове“, без много-много да ме блъскат и оплюват… Чернокожите си отмъщават на своите персийски господари, като плюят по тях, стига тълпата да е достатъчно голяма, за да им осигури добро прикритие.
Фасадата на най-важното банково заведение в света невзрачна стена от кал с обикновена кедрова врата и малък прозорец. Щом приближих, вратата се отвори. Чернокожи роби с ритуални белези по лицето ме въведоха с поклон в малък вътрешен двор, където ме посрещна главата на семейството — усмихнат дребен човек на име Ширик. Щом глашатаят обяви, че съм царски съгледвач, той падна на колене. Почтително му помогнах да стане. Ширик бе приветлив, наблюдателен човек, на когото моята личност изобщо не направи впечатление. Въведе ме в стая с висок таван, чиито стени бяха покрити с лавици, претъпкани с глинени плочки.
— Част от тази архива е отпреди повече от век. От времето, когато нашето семейство се е заселило във Вавилон — каза Ширик, после се усмихна. — Не, не сме роби. Съществува предание, че сме били еврейски пленници, докарани тук след падането на Йерусалим. Но никога не сме били роби. Установили сме се във Вавилон много преди тяхното появяване.