Дойдоха Фан Чъ и онзи китаец, който работеше при Ширик. Седнахме на кръгла маса, заобиколени от глинените плочки, на които бяха записани милиони овце, тонове ечемик, купища желязо и почти всички стрелци, изсечени до този момент.
Мислех си, че ако не бях така грижливо обучен да бъда нещо средно между жрец и воин, можех да стана добър банкер. Макар и да имам присъщите на жреца задълбочени познания по религия, не съм сигурен какво е истина. Макар и някога да съм чул гласа на Премъдрия господ, сега, на стари години, признавам, че да чуваш и да слушаш са две различни неща. Светът си остава загадка за мен.
Ширик пристъпи направо към въпроса.
— Готов съм да финансирам керван до Китай. Фан Чъ направи силно впечатление както на мен, така и на моя колега от съседното херцогство Вей.
Ширик посочи жълтокожия си помощник — човек с доста непривлекателен вид, сляп с едното око и блед като лунен камък. Ширик си служеше само с точни данни. Беше осведомен, че Вей е херцогство, а не царство. Жадно събираше информацията, от която се интересуваше, и успееше ли да се добере до нея, помнеше дори най-малките подробности. Като изключим Дарий, не познавам друг човек, който да изпитва такъв силен интерес към дребните неща на този свят.
— Естествено, има и трудности — каза Ширик, което явно искаше да постави длъжника си в отбранителна позиция.
— Многобройни, но преодолими, Господарю Ширик. Фан Чъ вече се учеше да говори персийски и неговата реч бе в съзвучие със странния акцент на иначе отличния персийски, който говореше самият Ширик. Ширик бе вавилонец, а вавилонците и до днес избягват да учат персийски, като се ръководят от многократно опровергаваното съображение, че рано или късно персите ще си отидат или ще бъдат асимилирани от по-старата и по-висша вавилонска култура.
Известно време обсъждахме пътищата към Китай. Най-безопасен изглеждаше пътят по суша през Шравасти до планинските проходи. Всички се съгласиха, че морският път е безкрайно дълъг, а пътеката от Бактрия е непроходима поради скитските племена. Докато говорехме, Ширик с такава скорост местеше направените от слонова кост топки на сметалото, че те губеха очертанията си и напомняха крилата на птицата колибри.
— Естествено, еднократен керван не би имал стойност. Ширик ни предложи вино в чаши от чисто злато, чието блестящо великолепие бе в пълен контраст с прашните плочки по стените, напомнящи срутените тухли на някой мъртъв град. Но златните чаши бяха плод именно на тези неугледни и безкрайно полезни плочки.
— Да допуснем, че керванът се добере до Лу или Вей. Да допуснем, че следващият керван пристигне благополучно във Вавилон със стоки, чиято стойност надвишава стойността на изпратените оттук. Да допуснем, че всичко това стане, макар че шансовете първият керван да не пристигне са седем към едно, а за втория, който ще очакваме във Вавилон, са още по-лоши — единадесет към едно.
Предположих, че по някакъв начин е пресметнал тези вероятности на сметалото.
— Но аз съм готов да рискувам. От пет поколения нашето семейство мечтае да открие път между Вавилон и… извинете, между Персия и Китай. С индийските царства поддържаме непрестанна връзка. — Ширик се обърна към мен. — Търговецът банкер, чиито услуги си ползувал във Варанаси, е наш уважаван колега. Разбира се, ние двамата с него няма да се срещнем на този свят, но един-два пъти годишно успяваме да разменим съобщения и търгуваме, доколкото можем.
За по-малко от половин час Ширик успя да изложи подробно идеята си.
— Вярваме, че това начинание ще има голям успех, ако ти тръгнеш с кервана като посланик на Великия цар в Средното царство. Както знаеш, китайците все още твърдят, че империята им съществува.
— Тя и съществува, и не съществува — каза Фан Чъ.
— Тази мисъл е достойна за Буда — отбеляза Ширик. Бях поразен от факта, че чувам името на Буда от един вавилонски банкер на две хиляди мили от бреговете на Ганг. Почти не съществуваше нещо, което Ширик да не знаеше за света, с който бе принуден да търгува.
— Освен това, прости ми за дързостта, но те съветвам да заминеш преди началото на пролетния поход.
— Няма да има пролетен поход — отговорих аз.
На лицето на Ширик се появи вече познатата ми, едва забележима загадъчна усмивка.