— Не мога да противореча на царския съгледвач. Аз сън един обикновен, нищожен човек, Господарю. Затова си позволявам само да спомена, че ако по някакво чудо Еретрия и Атина бъдат нападнати едновременно по суша и по море, разноските за това нашествие ще са огромни. Ако започне такъв поход, „Егиби и синове“ с радост, с голяма радост ще дадат своя принос. Искам да подчертая това. Но от гледна точка на големите военни разходи бях посъветвал царския съгледвач, който ни е удостоил с присъствието си днес, да подшушне на славния суверен, че мисията за Китай трябва да бъде изпратена преди персийската флота да отплава за Самос.
— Тази година няма да има Гръцка война — настоях аз, непоколебим в невежеството си. — Говорих с… — Едва не допуснах непростимата за един царедворец грешка: да повтори на всеослушание поверителен разговор с Великия цар.
— Да, да. С Господаря адмирал Мардоний. — Ширик побърза да ме спаси от неразумната постъпка. — Твоят най-скъп приятел след най-скъпия ти приятел Господаря Ксеркс, престолонаследника, вицекраля на Вавилон… Да, да.
Държеше се с мен така, както някой гръцки философ, който по случайност е роб, би се държал със сина на господаря си. Едновременно раболепно и достойно, учтиво и презрително.
— Да — отвърнах аз. — Току-що бях при Мардоний. Няма да има война. Здравословното му състояние не му позволява да предвожда похода.
— Последното е съвсем вярно. Господарят Мардоний няма да оглави войските на Великия цар. Но война ще има. Командуването ще бъде разделено. Не издавам държавни тайни, защото, ако това е толкова секретно, как би могъл да го знае бедният Ширик от „Егиби и синове“? Единият командуващ ще бъде Артаферн, синът на лидийския сатрап. Другият — мидиецът Датис. Шестстотин триери ще се срещнат при Самос. После ще отплават за Родос, Наксос, Еретрия, Атина. Но ти знаеш всичко това, Господарю. Просто се забавляваш с наивността на един стар човек, решил да ти разказва неща, известни за всеки, който присъствува на съветите на Великия цар.
Положих всички усилия да си дам вид, че главата ми е хранилище на държавни тайни. В действителност бях зашеметен. Не се учудих, че банкерът е осведомен за неща, които за мен са неизвестни. Смущаваше ме друго: бях почти сигурен, че Мардоний не знае нищо за пролетния поход, и съвсем сигурен, че Ксеркс не подозира за плановете на баща си. Ако Ширик бе прав, това означаваше, че по неизвестни причини гръцката фракция още веднъж е успяла да убеди Великия цар да води война на запад.
В онези дни Ксеркс обичаше да скита из Вавилон преоблечен. Носеше халдейско наметало с качулка, под която криеше издайническата ахеменидска брада и от лицето му почти нищо не се виждаше. Приличаше на не особено преуспяващ млад търговец от някое село по горното течение на реката. На протестите на Атоса срещу тези авантюри отговаряше: „Ако е съдено да ме убият, ще ме убият. Каквото е писано, ще се случи.“ И то един ден се случи.
Когато беше млад, Ксеркс никога не оставаше съвсем сам. Царица Атоса се грижеше за това. Където и да отидеше, стражите винаги бяха наблизо. И все пак тези експедиции ме тревожеха.
— Защо се излагаш на такъв риск?
— Приятно ми е. Освен това, тъй като никой не знае кога точно ще ми хрумне да изчезна, аз самият не знам, изключено е да ми устроят засада, нали така?
Двамата с Ксеркс изчезнахме на следващия ден след разговора ми с Ширик. Освободих глашатаите и стражата си, а придружителите на Ксеркс от личната му охрана се преоблякоха така, че да приличат на селяни, дошли на пазар. Щастлив и доволен, Ксеркс ме разведе из частните публични домове, които са много по-хубави от заведенията на храмовете. В добър частен дом е възможно да хапнеш отлично, да послушаш музика и да се наслаждаващ на момичета от всички краища на света. Някои от тези момичета са много красиви и всички са здрави.
Любимото заведение на Ксеркс се намираше на една уличка между задната стена на храма на Ищар и пазара за камили. Съдържателка и управителка на заведението беше мустаката жена, която не подозираше кои сме. Но винаги посрещаше с подчертана любезност сивоокия млад персиец, който плащаше добре и не й създаваше неприятности. Всеки път отваряше вратата с думите: „Красиви млади принцове, вие сте слънце в мрака! Заповядайте, заповядайте!“
Колкото и да бе неуместно в тази обстановка, съдържателката говореше езика на стария вавилонски двор. Твърдеше, че там е прекарала детството си като конкубина на Набонид. Но конкурентките й в квартала ни уверяваха, че навремето е била готвачка, а не конкубина. Вавилонската злост е изтънчена и забавна, стига да не е насочена към теб.