Макар да бе съвсем ясно, че магът, комуто бе поверена гробницата, е дяволопоклонник, в наша чест той веднага запя химн за Премъдрия господ. Между другото, той живееше наблизо и всеки месец принасяше в жертва на духа на Кир един кон — древен арийски обичай, който Зороастър винаги яростно бе осъждал.
Ксеркс заповяда на мага да отвори гробницата и двамата влязохме в помещението, пропито с дъх на плесен. Там, на златното ложе, се намираше балсамираното тяло на Кир. До него имаше златна маса, отрупана със скъпоценности, оръжия и мантии, които проблясваха на мъждукащата светлина от факела в ръката на Ксеркс.
Трябва да кажа, че когато се изправиш край тялото на прославен човек, умрял преди повече от половин век, те обзема някакво особено чувство. Кир беше обут в яркочервен панталон, а отгоре имаше мантия от застъпващи се златни плочки. Мантията бе плътно загърната под брадата, тъй че да скрива следите от варварската секира. Ксеркс отметна дрехата небрежно — на мястото на врата зееше зловеща дупка.
— Прерязала му е гръбнака — рече Ксеркс. — Според, мен Кир не е бил кой знае колко красив, какво ще кажеш? — Той се взря критично в покритото с восъчен пласт лице.
— Бил е стар — прошепнах. Като се изключи сивкавият цвят на кожата му, човек наистина би могъл да си помисли, че Кир спи и поне аз не желаех да го събуждам. Бях изпълнен със страхопочитание.
Не бих казал същото за Ксеркс.
— Аз ще искам да ме балсамира египтянин. — Ксеркс явно не одобряваше работата на онези, които бяха балсамирали Кир. — Цветът на кожата е лош. А и миризмата е отвратителна. — Той подуши тежкия въздух и направи са. Но аз усещах само аромата на различните масла, използувани при балсамирането.
— Спи спокойно, Кир Ахеменид! — обърна се самодоволно Ксеркс към основателя на империята. — Заслужаваш покой. Завиждам ти.
Невинаги бях сигурен дали Ксеркс говори сериозно, или се шегува.
Ксеркс си направи работна стая в сградата, известна като Дариевото крило, макар че го бе построил самият той още когато беше престолонаследник. По думите на Калий сегашните проекти на Фидий са копне на това красиво здание. Желая му сполука. Дариевото крило е първата постройка в света, която има портици от четирите си страни. Демокрит се съмнява, че това е вярно. И аз бих се съмнявал, ако прекарвах дните си в компанията на софисти.
Скоро след посещението в гробницата на Кир Ксеркс официално изпрати да ме повикат. В преддверието ме посрещна Аспамитър. Както винаги полагаше големи усилия да се хареса. Всъщност благодарение на Аспамитър мързелът и арогантността на чиновниците от Дариевата канцелария изчезнаха изведнъж. Сега чиновниците бяха услужливи и енергични и това продължи почти цяла година, докато накрая пак станаха мързеливи и арогантни. Но такава е природата на канцеларските чиновници, да не говорим за евнусите.
Поведоха ме покрай работни маси, наредени между ярко оцветени колони от покрито с гипс дърво — това безспорно е най-евтиният начин за строеж на колони, а и гипсът се оцветява по-лесно от всеки камък. Доколкото разбирам, Фидий възнамерявал да изсече всички колони от чист мрамор. Ако му угодят, тази негова безумна идея ще изпразни хазната на атиняните. Гранитните колони на главната сграда в Персепол например до ден-днешен не са напълно изплатени.
В мангалите горяха въглени и стаята на Ксеркс беше приятно топла, но същевременно неприятно задимена от тлеещите в двата триножника благовония. На мен благовонията винаги ми причиняват главоболие, несъмнено защото ги свързвам с дяволопоклонничеството. Зороастър негодуваше срещу употребата на санталово дърво и ливан поради това че тези аромати са свещени за дяволите.
Макар и да твърдят, че вярват в единосъщието на Премъдрия господ, Великите царе разрешават на поданиците си да се отнасят към тях самите като към слезли на земята богове. Лично аз се дразня от този парадокс. По-лесно е обаче да промениш пътя на слънцето, отколкото протокола на персийския двор.
Ксеркс седеше зад малка маса. Стаята нямаше прозорци и за миг на светлината на лампата ми се стори че пред мен е Дарий. Сигурно съм гледал доста уплашено. Паднах по очи. Аспамитър високо съобщи името и титлите ми. После бързо изпълзя заднишком навън.
— Стани, Кир Спитама! — Беше гласът на стария ми приятел Ксеркс. Станах и се втренчих в пода, както е обичаят.
— Царският приятел може да погледне приятеля си. Поне насаме. — Погледнах го и той ме погледна. Усмихна се и аз се усмихнах. Но вече всичко бе съвсем различно отпреди. Така щеше да бъде и занапред. Сега той беше Царят на царете.