Ксеркс пристъпи направо към въпроса.
— Трябва да съставя животописа си, преди да замина за Египет, което означава, че нямам много време. Искам да ми помогнеш да напиша текста.
— Какво иска Царят на царете да стане известно на света?
Ксеркс бутна към мен някакъв изпокъсан папирус, покрит с еламитско писмо.
— Това е единственото копие от животописа на Кир, което успяхме да намерим в книгохранилището. Виждаш, че е почти изтрито. Сигурно не е намерил време да го преработи. Към текста не е прибавяно нищо от годината на раждането ми насам. Между другото споменава се за мен. Както и да е, ще гледаме от него и ще направим каквото можем.
Погледнах еламитския текст.
— Езикът е много остарял — казах аз.
— Още по-добре — отговори Ксеркс. — Искам да говоря с езика на Дарий, който говореше като Камбиз, който говореше като Кир, който имитираше индийските царе, и така нататък до самото начало, което кой знае кога и къде е било.
Тогава си помислих, че Дарий, изреждайки предшествениците си, никога не пропускаше и мнимия Мардос, а Ксеркс нито веднъж не го спомена.
Великият цар и аз работихме три дни и три нощи, за да съчиним официалния му животопис. Когато свършихме, във всички градове на империята бяха разпратени копия, като веществен израз на волята и славата на суверена. Повествованието се водеше в първо лице и Ксеркс започваше с родословието си, изреждаше постиженията и намеренията си. Втората част бе особено важна, защото съдът може да използува повелите на Великия цар като допълнение към официалните закони.
Ето как работехме. Ксеркс ми обясняваше какво иска да каже. Аз си взимах бележки. Когато бях готов да диктувам, викахме секретарите. Докато диктувах на персийски, те правеха превод едновременно на еламитски, акадски и арамейски — трите писмени езика на канцеларията. В онези времена рядко се пишеше на персийски. Винаги ме е учудвала скоростта, с която секретарите от канцеларията превеждат персийските изречения на други езици. По-късно се правеха преводи и за гърците, египтяните, индийците и тъй нататък.
Когато цялата творба бе записана, прочетоха я отново на Ксеркс на всеки от трите езика на канцеларията. Той слушаше внимателно. Правеше промени и пояснения. Защото най-важната задача на един велик цар е да слуша всяка дума от документите на канцеларията. В началото на Ксерксовото царуване от негово име не излезе нито една дума, която да не бе разгледал внимателно, за да се убеди, че наистина отразява вярно онова, което иска да каже. Към края той вече не слушаше нищо друго освен музика и клюки от харема.
На третата вечер Ксеркс за последен път изслуша окончателните текстове и лично постави печата си върху всеки от тях. Струва ми се, че, общо взето, нашето произведение бе далеч по-добро от Дариевия славолюбив и неточен разказ за узурпирането на трона.
Щом Аспамитър и секретарите се оттеглиха, Ксеркс плесна с ръце. В миг пред нас се появи виночерпецът — като материализирал се дух или мираж. Наля виното, отпи от чашата на Ксеркс и изчезна така бързо, както се бе появил. Ритуалът с виночерпеца винаги забавляваше Ксеркс.
— Всички мислят, че ако във виното има отрова, този, който отпива от него, в миг ще падне мъртъв на земята. Ами ако отровата действува бавно? Възможно е да минат месеци, преди ние двамата да умрем.
— А може би този ритуал е предназначен да възпре самия виночерпец, ако пожелае да отрови суверена?
— Да, ако допуснем, че той няма противоотрова. Но някой хитър убиец спокойно би могъл да отрови и двама ни, и то толкова бавно, че да не усетим. — Ксеркс се усмихна. — Виж например как Лаида убива хората с онези свои тракийски отвари.
Винаги се смущавам, когато споменават Лаидината слава на магьосница и убийца. Всъщност не си спомням нито един случай, в който тя самата да е убила някого. Но знам със сигурност, че приготвяше най-различни питиета тю молба на Атоса, а едва ли е тайна, че онези дами от харема, които предизвикваха недоволството на старата царица, рано или късно се разболяваха от някаква загадъчна и напълно неизлечима болест.
— Чувствувам се особено на това място. — Ксеркс изведнъж се натъжи. — Никога не съм вярвал, че ще бъда Велик цар.
— Но нали беше съвсем ясно, че Дарий умира!
— Разбира се. Но никога не съм вярвал, че той ще… — Ксеркс, подобно на самоски грънчар, въртеше в ръце изрисуваната с червено и черно чаша — Много стар съм.