— Копиеносецът на Великия цар — отвърна Ксеркс с равен глас, — Дарий, син на Хистасп. — Той се отдръпна от масата. — Сега знаеш.
— Не съм искал да го знам, Господарю.
— Но го знаеш. — Отново ме порази тази печал, която излъчваше Ксеркс. — Сега знаеш, че това, което съм, се дължи на факта, че баща ми убил двамата ми чичовци.
— Нима съществува друг начин да се превземат тронове, Господарю? — промълвих аз. — Нали и Кир уби тъста си и…
— Онова е било по време на война. Това е… нечестиво. Коварно и с единствената цел да се издигне един персиец е убил вождовете на собствения си род. — Ксеркс се усмихна със стиснати устни. — Когато ти ми разказваше как онези двама индийски царе били убити от синовете си, помислих за баща си. Казах си: ние не сме по-различни, и ние сме арийци. Но знаем, както и онези индийци сигурно знаят, че всеки, който наруши най-святия ни закон, е прокълнат. И той, и потомците му.
Ксеркс твърдо вярваше, че съдбата ще го накаже за делата на баща му. Не бях съгласен с него. Казах му, че ако следва Истината, за Премъдрия господ ще е без значение, че баща му е следвал Лъжата. Но Ксеркс се измъчваше от всички онези дяволи и нечестиви сили, които дядо ми се бе опитал да прогони от този свят. Вярваше, че онова, което бащата не е платил с кръвта си, трябва да заплати синът. Рано или късно, вярваше Ксеркс, старите богове ще отмъстят за убийството на двамата царе. И само свята кръв може да измие петната от свята кръв.
— Хистасп знаеше ли? — попитах аз.
— Разбира се, че знаеше. И ужасно се страхуваше. Надяваше се, че като се посвети на Зороастър, ще изкупи престъплението на Дарий. Но това е невъзможно, нали?
— Не — отвърнах, — само Дарий би могъл да стори това с помощта на Премъдрия господ.
Толкова бях поразен, че не можех да намеря думи, с които да го успокоя.
— Така си и мислех.
Ксеркс обърна чашата си върху масата. Това бе знак, че не иска повече вино. Беше съвсем трезвен.
— Да, тронът ми е изцапан с кръв — продължи той. — Според Атоса това е нещо обикновено. Но тя е половин мидийка, а мидийците възприемат различно нещата.
— Кога го научи?
— Още като дете. В харема. Старите евнуси си шепнеха. Накрая попитах Атоса. Тя се опита да ме излъже. Но аз настоявах. „Ако не знам истината — така й казах, — как ще знам, че е дошло време да превзема Страшната царска слава?“ Тогава ми разказа всичко. Атоса е жестока жена. Но защо да ти говоря нещо, което ти е добре известно? Тя спаси живота ти. Спаси и моя живот и ме постави на това място.
— Как е успяла да спаси твоя живот? — попитах аз.
— С хитрост — отвърна Ксеркс. — Когато Дарий убил Мардос, изпратил да повикат Атоса. Възнамерявал да я убие, защото единствено тя знаела и можела да докаже, че човекът, когото е убил, е нейният мъж и брат, истинският Мардос.
— А другите жени в харема не са ли знаели?
— Откъде да знаят? Докато бил жив Камбиз, брат му Мардос бил регент, а регентът няма право да разполага с харема на брат си. Но когато станало известно, че Камбиз най-после е умрял, Мардос бързо се оженил за Атоса, от което тя останала много доволна. Бил любимият й брат. Година по-късно, като пристигнал в Суза, Дарий разпространил слуха, че Мардос не е Мардос, а маг, който се представя за него. Сега имало само един човек на света, който знаел истината. Атоса.
Чул съм три версии за последвалите събития — от самата Атоса, от Лаида и от Ксеркс. Всяка история се различава малко от останалите две, но общото в трите е следното.
Когато отишъл в харема при Атоса, Дарий я заварил седнала пред една статуя на Кир Велики в естествена големина. Носела царска диадема. Била съвсем спокойна или поне така изглеждало. С изискан жест дала знак на придворните да се оттеглят.
Тогава, като индийска кобра, Атоса нападнала първа:
— Ти уби моя мъж и брат, Великия цар Камбиз. Дарий бил съвсем неподготвен за това. Очаквал, че Атоса ще се хвърли в краката му и ще го моли да я пощади.
— Камбиз умря от раните си — отговорил той, като по този начин заел отбранителна позиция, грешка, която не би допуснал на бойното поле. — Това е нещастен случай, той сам се нарани.
— Ти беше царски приятел. Беше негов копиеносец. Ти намаза с отрова върха на сабята му.
— Така казваш ти, което съвсем не значи, че е истина. — Дарий започнал да се окопитва. — Камбиз е мъртъв. Това е истината. А как е умрял, не е твоя работа.