— Всичко, което се отнася до Ахеменидите, е моя работа, и то само моя работа. Защото аз съм последната от тях. Имам доказателство, че ти си убил моя мъж и брат, Великия цар Камбиз.
— Какво е това доказателство?
— Не ме прекъсвай! — изсъскала Атоса. Когато искаше, заприличваше на истински питон. — Аз съм Ахеменидската царица. И двамата знаем, че ти уби моя мъж и брат, Великия цар Мардос.
Дарий започнал да отстъпва пред тази ужасна жена.
— Той беше твой мъж, но не и брат. Беше Гаумата, някакъв маг.
— Беше толкова маг, колкото си ти. Беше Ахеменидът, какъвто ти не си и никога няма да бъдеш.
— Аз съм Великият цар! Аз съм Ахеменидът! — извикал Дарий и поставил един стол от слонова кост между себе си и Атоса. — Убих мага, измамника, узурпатора…
— Узурпаторът си ти, Дарий, син на Хистасп. Достатъчна е една моя дума пред родовете, за да въстане срещу теб цяла Персия.
Като чул това, Дарий дошъл на себе си. Бутнал стола настрана и пристъпил към седящата царица.
— От устата ти няма да излезе и звук — заявил той, като доближил лице до нейното. — Ясно ли ти е? Нито звук. Защото всеки, който дръзне да повярва, че магът наистина е бил Мардос, ще бъде убит.
— Жалък авантюрист! Хайде, убий ме! После ще видиш какво ще стане.
Атоса се усмихнала и в онези дни усмивката й сигурно е била прекрасна — в устата й са лъщели бели, а не черни бисери. Между другото точно в този миг Атоса усетила, че синеокият, кестеняв узурпатор силно я привлича, поне така признала на Лаида. Обстоятелството, че двамата с Дарий били връстници, по-скоро разпалвало, отколкото намалявало неочакваната й страст.
Атоса направила най-смелия ход в живота си.
— Вече съм изпратила пълномощници във Вавилон, Сарди, Екбатана. Наредено им е, ако бъда убита, да уведомят военното командуване във верните нам градове, че Дарий е два пъти цареубиец. Не забравяй, че всички се прекланяха пред Камбиз. И че обичаха Мардос. Нима не помниш, че Камбиз и Мардос бяха последните синове ма Кир Велики? Градовете ще въстанат. Уверявам те. Ти си само един самонадеян младеж… поне засега.
Това „засега“ поставило началото на един сложен мирен договор, чието главно условие било продиктувано от Атоса. Ако Дарий се ожени за нея и направи първородния им син свой наследник, тя ще обяви на света, че той е убил мага, за когото са я принудили да се омьжи. Макар да си правели взаимно различни отстъпки, двете страни спазили основната точка на договора.
Демокрит иска да знае дали Атоса наистина била изпратила пълномощници във Вавилон и тъй нататък. Разбира се, че не. Атоса бе най-изобретателна, когато импровизираше, вдъхновена от голяма цел. Дали Дарий й е повярвал ли? Никой никога няма да разбере. Знаем само, че след този ход Дарий винаги се страхуваше и възхищаваше от нея. През следващите тридесет и шест години той положи всички усилия да я отстрани от управлението и трябва да кажа, че понякога успяваше. По онова време самата Атоса била очарована от младия цареубиец и виждала в него превъзходен администратор за бащината си империя. Резултатът от опетнения с кръв договор бил Ксеркс. За зла участ Ксеркс бе от онези хора, които търсят равновесие във всичко. Ако единият край на дъската натежи и слезе надолу, другият непременно трябва да се качи нагоре. Дарий не бе изкупил престъплението си, следователно щеше да го изкупи синът му. Изваждам на бял свят тези неща, Демокрите, далеч не за да заклеймя писанията на самозванеца от Халикарнас. Точно обратното! Неговата версия е чудесна приказка за деца и Дарий е нейният бляскав герой. Самата история е по-мрачна и не прави чест на царската ни династия. Но мисля, че се налагаше да я разкажа, за да обясня причините за поведението на любимия ми Ксеркс. От мига, в който научи истината за бащиното си възкачване, той съвършено ясно виждаше собствения си кървав край. Това предчувствие обяснява защо той беше точно такъв и защо постъпваше точно така.
За щастие още през онзи месец Ксеркс се отърси от тъгата си. Накара и двете стаи на канцеларията да работят денонощно. Лично броеше златото и среброто в хазната. Заедно преглеждахме съдържанието на книгохранилището. Четях му най-различни древни архиви, особено онези, в които се говореше за Индия и Китай.
— Искаш пак да заминеш, нали?
Бяхме потънали в прах, заровени сред стари тухлени плочки, плесенясали папируси, бамбукови листа.
— Да, Господарю, искам пак да замина.
— По догодина. — Ксеркс отърси прахта от брадата си. — Обещавам, че ще тръгнем веднага щом вкараме Египет обратно в кошарата. Не съм забравил какво ми разказа. Не съм забравил, че рано или късно, колкото и да съм стар, ще трябва да прибавя нещо към бащиното си наследство.