Благодарение на днешната всеобща страст да се записва всичко (чудя се кога, къде, защо започна това?) думите на Зороастър, Буда, Махавира и Учителя Кун ще бъдат запазени за бъдните поколения, макар че, колкото и да е парадоксално, писменият текст може да се опорочи много по-лесно, отколкото паметта на жреца, който е научил наизуст един милион думи и не смее да промени нито една от тях просто защото се страхува, че ще забрави останалите. А да се напише чисто нов текст на волска кожа и после да се твърди, че е съвсем точен и много стар, е лесна работа.
Още по мое време започнаха да изопачават Зороастро-вите правила за употребата на хаома и да ги нагаждат към традицията на магите. Напоследък в бог се е превърнало качеството „арта“ или „праведност“, а дев Митра никога не е бил напълно изхвърлен от зороастрийската вяра, защото както най-благочестиво заявява последният ми жив братовчед: „Не е ли Митра слънцето? А слънцето не е ли знакът на Премъдрия господ?“ И така, лукаво, един по един, дяволите се завръщат. Когато човек желае да боготвори нещо, никой не може да го спре. Дядо ми само показа кое е най-важното. Нищо повече.
Когато им съобщих, че Ксеркс е обещал да не признава друг бог освен Премъдрия господ, зороастрийците бяха много доволни. „Въпреки това — отбеляза Върховният зороастриец — едва ли магите, последователи на Лъжата, ще постъпят като Великия цар.“
После доста подробно ми разказаха за ежедневните битки между нашите и техните маги. И за безкрайните спорове между зороастрийците от двора и зороастрий-ците, които бяха останали да живеят в Бактра.
Направих всичко възможно, за да им покажа своята преданост, но въпреки това останах с впечатлението, че Донякъде съм разочаровал тези дребни, мургави хора от граничните земи. Очаквали бяха да видят себеподобен, а вместо това пред тях бе застанал висок, синеок мъж и им бе говорил на дворцовия език. Като царски съгледвач изпълнявах главно светски функции и съм сигурен, че са се чудели не по-малко от самия мен защо сред всички хора на света тъкмо аз съм бил избран да чуя гласа на Премъдрия господ. Заради онзи кратък миг в детството ми и до ден-днешен се славя като най-святия човек в Персия. Но от друга страна, това, което сме, рядко отговаря на онова, което искаме да бъдем, а онова, което искаме да бъдем, обикновено не ни е дадено или се променя с времето.
Мъдър съм, нали, Демокрите? Сега, когато моята зима вече е дошла и ледът е почернял, знам точно кой съм и какво съм — просто един придворен труп.
КНИГА ШЕСТА
Китай
1.
Две години след възцаряването на Ксеркс бях акредитиран като посланик във всички царства, херцогства и държави на далечната страна, наречена Китай — свят, който никой персиец не бе виждал. Пътуването, което се бях надявал да осъществя с Фан Чъ, сега щях да направя с керван, финансиран от „Егиби и синове“. Двама китайци бяха назначени за мои преводачи, а за военен ескорт получих бактрийски конници и пехотинци.
Излишно е да споменавам, че втората стая на канцеларията беше против мисията ми, но думата на Великия цар е закон, а за да се оправдае „прахосването на средства“, както смяташе ковчежникът, ми бе възложено официалното откриване на търговски път между Персия и Китай — задача, която можеше да се сравни с построяването на стълба до луната. Но аз горях от желание да опитам. Предпочитах да пътувам по-дълго и сравнително по-безопасно през Индия — щях да видя и Амбалика, и синовете си, — но в писмото на Фан Чъ ясно се посочваше, че северният път е най-краткият, макар и най-опасен подстъп към Китай. И така, тръгнах на север. Това се оказа глупаво. Но нали глупостта е качество, присъщо на младостта? Демокрит ми казва, че той също би тръгнал за Китай по най-краткия път. Ето още едно доказателство, че съм прав.
Фан Чъ ми бе съобщил, че тъй като претопеното желязо е почти непознато в Китай, за висококачествения персийски метал и опитните майстори от Персия ще има отличен пазар. „Егиби и синове“ бяха на същото мнение. Съгласиха се да финансират кервана — независимо от мрачната вероятност никога да не се върнем, която Ширик изчисли на сметалато си. Все пак той се съгласи да поеме риска.
— Ако успееш да откриеш северния път, най-после ще имаме истински „копринен път“.