— В такъв случай херцог Пин вече е получил небесната повеля.
Сведох ниско глава, когато произнасях името на херцога, и още по-ниско, когато споменах небето.
— Да. Да.
Хуан се усмихна. Но херцог Пин, разбира се, не бе получил небесната повеля, а същото се отнасяше и за претендента от Лоян. Това кризисно положение непрекъснато съществува в Китай. Ето защо няма китайски владетел, който да не мечтае за хегемонията и небесната ловели — винаги в този ред. Все пак много се съмнявам, че някой от тези владетели ще успее един ден да подчини съседите си, както направи това Кир, пък дори и Аджаташатру.
Доколкото знам, Средното царство е по-голямо от Гангската равнина, но по-малко от Персийската импе-рия. Преди сто години северната държава Цзин почти взела надмощие. После южната държава Цю се изравнила по мощ с Цзин и поради това небето продължавало да им отказва пълномощието. Така стояха нещата, когато бях в Китай, и не ми се вярва да са се променили. Колкото и да се твърди обратното, никой китайски владетел не би желал Средното царство да се обедини, освен ако това не стори самият той. Такова е там равновесието — или по-скоро липсата на равновесие.
Още в началото на пленничеството си успях да изпратя вест на Фан Чъ в Лу. В него бе единствената ми надежда да се завърна някога в Персия, но нямах представа дали ще има власт да ме освободи, защото никой не ми бе обяснил в какво точно положение се намирам. Ако бях роб, можеше да ме откупи. Но винаги когато споменавах из Хуан, че мога да бъда освободен срещу откуп, той отговаряше:
— Как така! Ти си почетен гост.
После плясваше с ръце и ме отвеждаха в килията. Вратата не заключваха, защото беше невъзможно да избягам. С външността си в Цин се откроявах така, както би изглеждал някой негър в Суза. Дори повече. В Суза има стотици чернокожи, а доколкото знам, аз бях един-ственият бял човек в Китай.
Когато започнах да говоря по-добре китайски, Хуан ме разпита за управлението на Персия. Не проявяваше никакъв интерес към Великия цар, особено когато ставаше дума за неща като определянето на пазарните цени и лихвения процент върху заемите или контролирането на населението от тайната служба, но разказите ми за Персия и индийските царства слушаше с желание.
Спомням си една вечеря, на която Хуан ме представи като почетен гост — той винаги с удоволствие ме показваше на другите благородници. На тази вечеря присъствуваха почти всички министри от съвета. Коленичихме върху килимчетата, а прислужниците сновяха насам-натам и поставяха столче до всеки гост. Винаги се изкушавах да седна на столчето, но точно това не е позволено на официална китайска вечеря. Столчето е само за да се облягаш на него. Тъй като дори и на китайците им е неудобно да седят коленичили с часове, то се използува, за да прехвърляш част от тежестта си върху него.
Пред всеки гост имаше внушителен брой чинии и чаши. На един министър се полагат осем чинии. На мен се полагаха шест. В чинията отляво има месо с кокал, а до нея купичка с ориз; отдясно е чинията с нарязано месо и купичката със супа. Това подреждане е закон. Около тези чинии се поставят други. В тях има кълцано и печено месо, парен лук, туршия и така нататък. През зимата варената риба се сервира отдясно, и то тьй, че коремът й да е обърнат към домакина. През лятото коремът й е обърнат наляво. Гърлото на каната трябва да сочи към домакина. И още куп подобни правила.
Ритуалът на една китайска вечеря е не по-малко сложен от религиозна церемония. Например, ако човек е с по-нисък ранг от домакина — за какъвто минавах аз, — той е длъжен да вземе чиния с ориз, просо или някаква друга зърнена храна, а после да се поклони на въпросния домакин и да откаже да яде, като се преструва, че си тръгва. Тогава домакинът се изправя на крака, моли госта да остане и той остава. Не съм чувал някой гост наистина да си е отишъл. Но понеже съм убеден, че всичко, което може да се случи на този свят, вече се е случвало, то сигурно и това е ставало. Нямаше да ми е приятно, ако се бе случило с мен.