Трябваше да се спазват и други тънкости, но вече съм ги забравил. Затова пък едва ли ще забравя чудесните ястия, които се поднасят в къщите на китайските благородници. Дори готовата храна, която се продава на пазара, е първокласна, а да вечеряш на река Вей в лунна лятна нощ на лодка, завързана за някоя върба, е удоволствие, което не бих сравнил с нищо на света. Но щом приключат всички тези церемонии, китайската вечеря може да предложи не по-малко софистика, отколкото подобни угощения тук, в Атина. Разбира се, китайските правила за поведение са по-строги от атинските. Навсякъде са по-строги от атинските. Въпреки това понякога и на Хуановата трапеза се разменяха доста остри и прями реплики. Към края на вечерята дори възникваха спорове, може би под влияние на голямото количество просено вино, което се изпиваше.
Спомням си с какво удоволствие вкусих за пръв път от прословутото печено прасенце — едно донякъде недостойно име за такова блюдо. Прасенцето се пълни с фурми и се пече, оваляно в кал и слама; щом се изпече, калта се разчупва, месото се нарязва и се пържи в стопена мазнина; после нарязаното месо се вари с подправки три дни и три нощи и се сервира с мариновано говеждо и оцет. В цяла Лидия няма такова вкусно нещо. Боя се, че тогава преядох на Хуановата трапеза — нещо, което не е прието в Китай, макар всички да го правят.
Хуан обясни как се приготвя прасенцето, а аз най-искрено изразих възторга си от това произведение.
— Сигурно и във вашата страна вечеряте така — каза той, като кимаше одобрително.
— Не, никога — отвърнах аз, като кимах по същия начин. — Вие сте постигнали съвършенството, към което ние само се стремим.
— О, не, не! — възкликна Хуан и се обърна към другите гости: — Независимо от странното си име и присъщата си бледност Кир Спитама е много остро оръжие. — На китайски „остро оръжие“ означава умен човек.
Останалите ме погледнаха с искрен интерес. Нищо чудно, защото едва ли някой от тях бе виждал бял човек. Винаги се учудваха, когато заговоря на техния език. Може би очакваха, че щом съм варварин, ще грухтя като прасе.
Един благородник любезно ме разпита за Персия. Къде се намира? Колко е далеч? Когато обясних, че е на хиляда мили от Чампа — пристанище, за което всички бяха чували, — десетина глави закимаха с изумление.
— Той твърди — продължи Хуан с почти беззъбата си усмивка, — че в неговата страна всички хора са подчинени на държавата и единствено държавата е мерило за доброто и злото.
Благородниците кимаха и се усмихваха. Кимах и се усмихвах и аз. Излишно е да споменавам, че нищо подобно не бях казвал на Хуан.
— Но несъмнено дори и в една варварска държава законите на небето имат предимство пред законите на държавата — възрази един стар благородник.
Хуан погледна гредата на тавана, сякаш тя бе небето.
— Щом е получил пълномощието, владетелят е всевластен — рече той и ми се усмихна. — Нали такъв е редът в твоята щастлива страна?
— Да, Господарю Хуан. — Нямах намерение да противореча на човека, чийто пленник бях.
Старецът отново се обади, като този път се обърна към мен. Беше доволен, че му се удава възможност да ме използува, за да изрази несъгласие с министър-председателя.
— Все пак сигурно има небесни закони, на които и вашият владетел се подчинява? — рече той.
— Не — отвърна Хуан вместо мен. — Няма такива закони, докато пълномощието е негово. Тези западни варвари вярват, както вярваме и ние, че държавата е верига, започваща от отделния човек, който е свързан със семейството, което е свързано със селото, което е свързано с държавата. Всяка брънка от тази верига трябва да бъде здрава. Всяка брънка допринася за цялото, което е държавата. В щастливата страна на нашия почетен гост — Хуан кимна към мен — хората вече не са такива, каквито са били в началото, когато всеки е живеел само за себе си и се е получавало така, че събереш ли двама души, вече имаш две различни представи за доброто и злото. Много лошо нещо. Защото никой не може да отрече, че цялото страдание на този свят идва от разногласието между хората по въпроса какво е добро и какво зло. Оказва се, че варварите в Персия са по-мъдри от нас. Да. Да. Те вярват, че ако бъде позволено всекиму да прави каквото си ще, не може да има никакъв ред, никаква хармония, никаква държава. И затова, щом получи пълномощието на небето, мъдрият владетел трябва да заяви на народа си, че това, което той мисли за добро, е добро за всички, а онова, което мисли за зло, е зло за всички. Но, разбира се, винаги се намират хора, които не се подчиняват на владетеля. Ето защо персийският цар е казал: „Надигне ли се глас срещу официалното добро, всеки, който чуе този глас, трябва да съобщи на висшестоящия.“ Колко мъдро е това правило! Колко мъдро наистина! Всеки е длъжен да докладва на владетеля или на неговите служители за всяко провинение и дори за всеки намек или подозрение, че може да бъде извършено зло. И какъв е резултатът? Абсолютно щастие. Защото западните варвари са премахнали безре-дието и разногласията. Всеки служи на държавата, която се крепи на… как беше този прекрасен израз, Кир Спитама? О, да! Крепи се на принципа на съгласие с висшестоящия!