В Египет лекарите правят някаква операция. Твърдят, че разпръсвала облаците. Много стар съм да ходя чак до Египет. Освен това видял съм предостатъчно. Та нали съм видял свещения огън, който е лицето на Премъдрия господ, Ахура Маздa[1]. Видял съм Персия и Индия, и най-далечните земи на Китай. Няма човек на този свят, който да е пътувал повече от мен.
[1]Върховното божество в зороастризма. Олицетворява живота и светлината и според персийската митология накрая ще победи противника си Ариман, символизиращ злото (старогр. Ормузд). — Б. пр.
Ето че се отклонявам. Това е белег на старостта. Помня, че дядо ми, когато беше на седемдесет и пет години, говореше с часове и съвсем неочаквано преминаваше от една тема на друга, при това без каквато и да било логика. Но не бива да забравяме, че той бе Зороастър[2], пророкът на Истината, и както Единият бог, комуто служеше, възприема едновременно безкрайното многообразие на целия свят, който сам е сътворил, така бе длъжен да го възприема и той, неговият пророк.
[2] Древногръцкото име на пророка Заратустра, който според някои версии произхожда от източноперсийския род Спитама, чийто потомък е и разказвачът. — Б. пр.
Демокрит иска да разкажа какво се случи на излизане от Одеона. Нямам нищо против. Твоята ръка ще се измори, Демокрите, не моята. Гласът никога не ми е изневерявал, нито пък паметта… поне досега.
Когато Херодот от Халикарнас завърши своето описание на персийското „поражение“ при Саламин преди тридесет и четири години, избухнаха проглушителни аплодисменти. Между другото акустиката на Одеона е ужасна. Вероятно не само аз съм разочарован от новата музикална зала. Дори лишените от музикален слух атиняни са наясно, че нещо не е наред с техния скъпоценен Одеон, неотдавна издигнат за небивало кратък срок по заповед на Перикъл, който плати за построяването му с парите, събрани от всички гръцки градове за общата им отбрана. Самата сграда, макар иззидана от камък, е копие на шатрата на Великия цар Ксеркс, случайно попаднала в гръцки ръце в настъпилата суматоха по време на последния персийски поход в Гърция. Нали уж ни презират, а ето че ни подражават.
Докато Демокрит ме извеждаше от музикалната зала, от всички страни се чуваше: „Персийският посланик! Персийският посланик!“ Гърлените срички се набиваха в ушите ми подобно на онези чирепи[2], върху които атиняните периодично записват името на всеки, който с нещо ги е засегнал или подразнил. Онзи, който спечели най-много гласове в тези избори за непопулярност, бива прокуден от града за срок от десет години. Има хора, родени с късмет!
[2] В гръцкото народно събрание съществувала форма на гласуване, наречена остракизъм, при която за бюлетина се използували парчета от счупена керамика (остракон) — върху тях избирателите записвали имената на онези водачи, за които се смятало, че представляват опасност за държавата. Получилият най-много гласове бивал изгонван от Атина за 10 години. — Б. пр.
Предавам някои от забележките, които стигнаха до ушите ми, докато вървях към изхода.
— Обзалагам се, че онова, което чу, не му се е харесало.
— Вярно ли е, че е брат на Ксеркс?
— Не, той е маг.
— Това пък какво е?
— Персийски жрец. Магите ядат змии и кучета.
— И имат порочни връзки със сестрите, майките и дъщерите си.
— А защо не и с братята, бащите и синовете си?
— Ти си ненаситен, Глаукон.
— Магите са винаги слепи. Това е задължително условие.
— Младежът внук ли му е?
— Ами! Любовник.
— Не ми се вярва. Персите не са като нас.
— Прав си. Те губят битките. Ние ги печелим.
— Хубаво е, че го знаеш. Само дето още не си бил роден, когато накарахме Ксеркс да си плюе на петите и да побегне обратно към Азия.
— Момчето е много красиво.
— Грък е. Веднага си личи. Никой варварин не изглежда така.
— От Абдера е. Внук на Мегакреон.
— Онзи мидопоклонник! Нищожество!
— Богато нищожество! Мегакреон е собственик на половината сребърни мини в Тракия.
Осезанието и обонянието са двете сравнително запазени сетива, които все още ми остават. Първото не ми казваше много — усещах само мускулестата мишница на Демокрит, която здраво стисках с дясната си ръка. Но затова пък второто… През лятото атиняните не се къпят често. През зимата — а сега е седмицата с най-кратък ден — изобщо не се къпят. И храната им, изглежда, се състои главно от лук и консервирана риба — консервирана най-вероятно по времето на Омир.