— Но кого да следваме, Учителю Ли, Хаоса или Облака-дух? — Младежът си даваше вид, че задава истински въпрос, а не участвува в литанично пригласяне.
— В този случай трябва да следваме Хаоса. Особено когато казва: „Храни ума си! Спри, не прави нищо и нещата сами ще се уредят! Не питай за имената на нещата! Не се мъчи да разбереш неведомите пътища на природата! Всички неща се развиват от само себе си!“
— Прекрасно! — обади се херцог Шъ.
— Вашата дума „Хаос“… — започнах аз.
— …означава още и „небе“ — продължи Учителят Ли.
— Разбирам — отвърнах аз, макар че нищо не разбирах.
Тъй като нещата не могат да се развиват безредно, небето би трябвало да бъде пълната противоположност на Хаоса. Но не възнамерявах да влизам в спор със стария учител. Той имаше предимството, че е наясно със значението на всички думи в своя език, а в това, Демокрите, се крие тайната на силата. Не, после ще ти обясня какво искам да кажа.
Един младеж „изглежда“ не се възхити толкова, колкото останалите от възхвалата на бездействието и излезе напред с наведена глава. Беше слабо момче и цялото му тяло трепереше — не можех да кажа дали от студ или от страхопочитание.
— Но все пак, Учителю Ли, не трябва да се пренебрегва стремежът на Облака-дух към хармония между небето и земята. В края на краищата за какво друго се молим на земята, тук, пред този олтар?
— О, трябва да спазваме благоприличието. — Учителят Ли се загърна в наметалото си и подуши мразовития, предвещаващ сняг въздух.
— Нима Хаосът се отнася неодобрително към тези обреди?
— Не, не. Хаосът ще ги приеме като толкова естествени, колкото… годишните времена. Не бива да се прави онова, което е неестествено, а ритуалът е естествен, тъй че всичко ще бъде за добро.
— Тогава, Учителю, съгласен ли си, че ако владетелят само за един ден се подчини на ритуала, всички хора под небето биха отвърнали на неговата доброта?
Учителят Ли се взря в младежа и се намръщи. Другите ученици гледаха с широко отворени очи. Дори херцогът неочаквано се заслуша. Казаното бе ерес. Младежът трепереше неудържимо, сякаш го изгаряше треска.
— Каква е тази доброта, за която говориш? — Гласът на Учителя Ли, доскоро ласкав, сега звучеше остро.
— Не знам. Знам само, че чрез правилен ритуал може да се постигне доброта. А за да процъфтява държавата, източникът на доброта трябва да е владетелят. Тя не може да се вземе от другите.
— Синът на небето отразява небето, което, както знаем, е всички неща. Но тази доброта, какво е тя, ако не у-вей?
— Тя е нещо извършено, както и неизвършено. Тя е да не постъпваш с друг човек така, както не би желал да постъпват с теб. А ако си способен да се държиш по този начин, няма да възбуждаш към себе си съпротива, нито…
Учителят Ли доста безцеремонно и гръмко се изсмя.
— Цитираш Учителя Кун! Макар сигурно да знаеш, че ние двамата с него сме толкова различни един от друг, колкото светлата страна на хълма от тъмната.
— И все пак, светлата страна на хълма или тъмната, това е все същият хълм — рече благо херцогът.
— Но този факт съвсем не се дължи на Учителя Кун, или Конфуций, както го нарича простолюдието. Трябва да отидеш във Вей, моето момче. — Учителят Ли се изправи, подпомогнат от двама ученици. Треперещият младеж мълчеше и гледаше в земята. — Или там, където се намира Конфуций. Той не се задържа дълго време на едно място. Винаги го посрещат с уважение. Но после започва да произнася речи и да досажда на чиновниците, дори и на владетелите. Веднъж се опита да наставлява самия син на небето! О, това бе ужасно! Но не е чудно, защото той е суетен и глупав човек, който не мисли за нищо друго, освен как да се добере до висок пост. Жадува за светски отличия и власт. Преди много години заемаше някаква дребна служба в Министерството на полицията в Лу. Но понеже беше само рицар, не можеше да стане това, което желаеше — министър. Затова се премести в Гей. Но там министър-председателят го прецени като, цитирам точно думите му, „непрактичен, самодоволен, с много чудатости, сред които и манията да се занимава с подробностите около древните церемонии“. — Учителят Ли се обърна към херцог Шъ: — После, струва ми се, братовчед ти… — Учителят Ли се усмихна по посока на леденостудения вятър — покойният херцог на Вей, му даде някаква службица. Херцогът кимна.
— Братовчед ми. Несравнимият, наистина го назначи на някакъв пост. Но после Несравнимият умря. Поточно… — той се обърна към мен — сполетя го същата участ, която неотдавна сполетя и Най-състрадателния в Цин. И двамата нямаха сили да се откажат от просеното вино. Само че колкото Несравнимият беше очарователен, точно толкова Най-състрадателният бе недодялан. Всъщност Конфуций напусна Вей преди смъртта на Несравнимия — добави херцогът, като се обърна към Учителя Ли.