— Фан Чъ! — извиках аз.
Моят стар приятел ми обърна гръб. Обзе ме ужас. Според китайския закон сега бях избягал роб. Очакваше ме смърт.
Стражата вече ме влачеше, когато се сетих да извикам на персийски:
— Така ли постъпваш с посланика на Великия цар?
Фан Чъ рязко се извърна. За миг впери поглед в мен. После се обърна към Чжан Цю и му каза нещо, което не успях да чуя. Чжан Цю даде знак на стражата и ме пуснаха. Приближих се до Фан Чъ, като се превивах по китайския маниер. Не бях изпитвал такъв страх от времето, когато бях дете и се гърчех по килима на царица Атоса.
Фан Чъ слезе от колесницата и сърцето ми, което бе замряло, заби отново. Той ме прегърна и прошепна на персийски:
— Как? Какво? Говори бързо!
— Плениха ме в Цин. Сега съм роб на херцог Шъ Получи ли съобщението ми?
— Не.
Фан Чъ ме освободи от прегръдката си. Отиде до херцог Кан и му се поклони ниско. Размениха няколко думи. Макар яйцевидното лице на барона да не издаваше никакви чувства, яйцевидната му глава едва забележимо кимна. После Фан Чъ се качи на колесницата си. Чжан Цю яхна черен жребец. Последва команда. Почти тичешком войските на семейство Чъ прекосиха площада и поеха пътя си към носещата нещастие Ниска врата.
Барон Кан бе вперил поглед в армията си. Не знаех какво да правя. Страхувах се, че са ме забравили. Когато и последният войник се изтегли от площада, до мен застана херцог Шъ.
— Каква сцена! Чувствувам се унизен! Ти се държа като дивак! Ела! Веднага! — Сграбчи ме за ръката. Но аз не помръднах, сякаш краката ми бяха заковани с гвоздеи в утъпканата червеникава земя.
Внезапно диктаторът погледна към нас и херцог Шъ възвърна дворцовите си обноски.
— Скъпи барон Кан! Какво удоволствие за мен е да те видя в този неповторим ден! Когато всичко предвещава победата на моя любим племенник, херцога на Лу!
Китайският етикет е изключително строг. Макар моят господар да не бе нищо повече от един обеднял мошеник, всеки китайски, двор го приемаше като херцог. И макар че едва ли има херцог в Средното царство, на когото потомствените министри да не гледат с презрение, няма херцог, към когото да не се отнасят както на публично място, така и насаме като към божествена личност и истински потомък на Жълтия император.
Барон Кан изпълни задължителния минимум от движения на тялото, които един нискостоящ барон, пък бил той и господар на държавата, трябва да направи в присъствието на херцог.
— Твоят племенник, моят господар, ще бъде тук с настъпването на нощта. Предполагам, че ще отседнеш при него.
— Всъщност не съм сигурен. Преди малко разговарях с дворцовия управител. Изглеждаше много развълнуван, което е естествено. Днес, така или иначе, е денят на костенурката, а това не е обикновено събитие. Но и чичото на херцога не го посещава всеки ден, тъй че и този случай е необикновено събитие, нали, бароне?
— Изглежда, небето е решило да ни глези, херцоже. Ще бъдеш добре дошъл, ако отседнеш в моята безрадостна колиба.
— Много любезно от твоя страна, бароне, наистина много любезно. Сам ще намеря твоя управител. Оттук нататък нямай грижа за мен. Ще се оправя. Да вървим — подкани ме херцогът.
В този миг вдигнах очи към барон Кан, но той сякаш не ме забелязваше и гледаше херцога.
— Твоят роб ще остане с мен — каза той.
— Колко любезно! Естествено, надявах се, че ще му разрешиш да спи в двореца, но нямаше да го правя на въпрос.
— Ще остане в двореца, херцоже. Като мой гост. Така получих свободата си. Херцог Шъ щеше да се пръсне от яд, но не можеше да направи нищо. Барон Кан беше диктатор и думата му бе закон.
Един почтителен помощник-управител ме заведе до. стаята ми в двореца Чъ.
— Господарят ще те приеме довечера след сеанса с костенурката — каза той.
— Роб ли съм? — попитах. Исках да съм наясно от самото начало.
— Не. Ти си почетен гост на барон Кан. Можеш да ходиш където пожелаеш, но тъй като херцог Шъ вероятно ще се помъчи да те отвлече…
— Разбирам. Никъде няма да мърдам. Ако нямаш нищо против, ще стоя тук.
Диктаторът изпрати да ме повикат едва след полунощ. Прие ме любезно — доколкото можех да преценя. Нито лицето, нито тялото му издаваха някакви чувства. След като изпълних необходимия брой поклони, гърчове и ръкомахания, той ми даде знак да седна на килимче от дясната му страна. Зад параван от пера две жени свиреха тъжна музика. Сигурно бяха конкубини. Стаята се осветяваше от една-единствена бронзова лампа, в която гореше ароматично масло или както го наричат китайците „парфюм от орхидеи“. Макар и маслото да не е по-лучено от орхидеи, тъй като те не миришат на нищо, то наистина излъчва нежния аромат на някакво цвете и е много скъпо.