Накрая, както и очаквах, херцог Шъ ме намери. Беше пиян.
— И хиляда години да живея…
— Моля се да е така — побързах да го прекъсна аз с поклони и гърчове, достойни за истински херцог.
— Дано никога не ми се случи отново да срещна такава неблагодарност!
— Бях беззащитен, Господарю херцог. Бях пленник.
— Пленник! — Той посочи сребърната топка на колана ми. — Почетен гост! Ти… когото спасих от сигурна смърт… си роб. Мой роб! Платил съм за теб. Хранил съм те. Отнасял съм се с теб като с човек. А ти измени на своя благодетел, на своя спасител!
— За нищо на света не бих постъпил така! Дължа ти вечна благодарност! Но барон Кан…
— Той е жертва на някаква магия. Долавям признаците. Обаче вече съм предупредил моя племенник, херцога Под наблюдение си. Една погрешна стъпка, и…
Така и няма да узная къде би ме отвела тази погрешна стъпка, защото Фан Чъ застана между нас.
— Скъпи приятелю — обърна се той към мен. — Господарю херцог — каза на бившия ми господар.
— Днес е честит ден — измърмори в отговор херцогът и се отдалечи. Повече не го видях. Все пак бях искрен, когато казах, че му дължа вечна благодарност, задето ме спаси от хората-вълци в Цин.
Фан Чъ поиска да му разкажа подробно всичко, което ме бе сполетяло. Обясних му надълго и нашироко. През цялото време той клатеше глава и мърмореше: „Това не е пристойно! Не е пристойно!“ Описах му многобройните превратности, на които бях станал жертва в Средното царство. Когато останах без дъх, Фан Чъ рече:
— Както ти се погрижи за моето връщане, така и аз ще се погрижа да се завърнеш в Персия. Обещавам ти.
— Барон Кан също обеща да ми помогне, благодарение на теб.
Фан Чъ погледна мрачно — изражение, което човек рядко можеше да види на това весело лице.
— Няма да е лесно, разбира се. Поне засега.
— Мислех си, че не е изключено да намеря кораб, който отива до Чампа и оттам…
— Малко кораби пътуват до Чампа. А и тези, които тръгват рядко пристигат там. В случаи че пристигнат, пристигат без пасажери.
— Говориш за пиратски кораби, нали?
Фан Чъ кимна.
— Още през първата нощ в открито море ще те ограбят и ще те хвърлят през борда. Не. Трябва да отплаваш на свой собствен кораб или на правителствен кораб, който превозва стоки. За нещастие държавата няма пари. — Фан Чъ обърна длани нагоре и разпери ръце, после направи китайския жест за празнота, нищета, бедност. — Първо, Ян Хо отнесе по-голямата част от хазната. После, разноските за всичко това. — Фан Чъ посочи дългата зала, пълна с придворни, които приличаха на оклюмали цветя. — А като се прибавят и неприятностите, и накрая тази война с Гей, която едва не загубихме…
Китайците много обичат сдържаните изрази. Обожават загадъчните реплики.
— Вие спечелихте прекрасна победа, прибавихте нови територии към Лу.
— Но спечеленото не е равно на похарченото. Барон Кан ще бъде принуден да наложи нови данъци. Това означава, че ще трябва доста да почакаш, докато съберем пари да те върнем у дома. Може би догодина.
Положих всички усилия да изглеждам доволен. Всъщност бях напълно отчаян. Бяха изминали пет години, откакто бях напуснал Персия и бях тръгнал на път.
— По егоистични причини много се радвам, че си тук. — Фан Чъ се усмихна. Лицето му приличаше на есенна луна. — Сега мога да ти се отплатя за всичко, което направи за мен във Вавилон.
Естествено, отвърнах му, че не съм направил нищо и така нататък. После го попитах:
— Има ли в Лу банка, подобна на „Егиби и синове“?
— Не. Има обаче най-различни търговци, вносители, износители, морски капитани, алчни хора.
По един или друг повод в този разговор стана дума за Конфуций. Забравил съм във връзка с какво. Но добре си спомням, че щом споменах името му, очите на Фан Чъ заблестяха от удоволствие.
— Помниш ли онези истории, които ти разказвах за Учителя Кун? — попита той.
— О, да! Да! Как бих могъл да забравя? — Ентусиазмът ми не бе пресилен. Имах да изпълнявам задача. Фан Чъ ме хвана за ръка и ме поведе сред тълпата от придворни. Макар обноските им да бяха все така изискани, гласовете им звучаха малко по-високо, отколкото е редно. Всичко напомняше за персийския двор, с едно-единствено изключение: китайският владетел — в този случай владетели — се оттегля при първия признак, че виното го е хванало, а Великият цар стои до края. Сега Херодот се опитва да ни внуши, като се позовава на този древен персийски обичай, че Великият цар решавал политическите си проблеми в пияно състояние. Всъщност вярно е тъкмо обратното. Всяка дума, изречена по време на царския гуляй, се записва от писари и всяка заповед, издадена от суверена в нетрезво състояние, бива внимателно разгледана на безпристрастната светлина на утрото. Ако решението не е съвсем последователно, то бива дискретно забравено.