— Не съм сигурен дали разбирам какво точно ме питаш. Познавам собствения си живот. Пътувал съм из чужди земи, срещал съм най-различни хора…
— Но не си видял всички племена, всички хора, нали?
— Разбира се, че не съм.
— Тогава, почетни гостенино, щом като още не разбираш живота, как можеш да разбереш смъртта?
— Ти разбираш ли живота, Учителю?
— Естествено, не. Знам някои неща. Обичам да уча. Мъчех се да проумея този свят. Изслушвах всички. Отделих настрана онова, което изглежда съмнително, а към останалото подхождах предпазливо.
— Вярваш ли в божественото откровение?
— А какво разбираш под божествено откровение? Разказах му за онова време — когато чух гласа на Премъдрия господ. Описах му прозрението на Питагор, просветлението на Буда, мистичните преживявания на нашите маги — породени от хаомата, разбира се, но все пак истински видения. Старецът слушаше и се усмихваше. Поне така ми се струваше: връхчетата на двата му предни зъба винаги стърчаха навън, поради което лицето му обикновено изразяваше лека насмешка.
Когато свърших, Конфуций изтегли въдицата от водата и старателно я прибра. И аз направих същото, само че не толкова старателно. За миг си помислих, че е забравил за какво говорим. Но когато се изправи — с малко помощ от моя страна, тъй като го боляха ставите, — Учителят съвсем ненадейно каза:
— Слушал съм много истории, подобни на тези, които току-що ми разправи, и те силно ме вълнуваха. До такава степен, че накрая не ми оставаше нищо друго, освен да се заема с медитация. Един ден не ядох, после цяла нощ не спах. Съсредоточих се напълно. И какво мислиш стана?
За пръв път се обърна към мен без официалното „почетни гостенино“. Беше ме приел.
— Не знам, Учителю.
— Нищо. Абсолютно нищо. Умът ми бе съвършено празен. Не видях нищо. Не разбрах нищо. Ето защо мисля, че е по-добре човек да изучава осезаемите неща в осезаемия свят.
Вървяхме бавно през горичката край олтарите. Всички минувачи познаваха Конфуций и го поздравяваха. Той им отговаряше благо, любезно, сдържано.
При олтарите изневиделица се появи простоват рицар.
— Учителю! — извика той възторжено.
— Дзъ-Кун — каза Конфуций. В тона му не долових нищо повече от обикновена вежливост.
— Имам голяма новина!
— Каква е тя?
— Спомняш ли си, когато те попитах съществува ли едно-единствено правило, което може и трябва да се следва от сутрин до вечер, всеки ден?
Конфуций кимна.
— Спомням си, да. Отговорих ти: „Никога не постъпвай с другите така, както не би желал да постъпят с теб!“
— Това беше преди повече от месец и сега, благодарение на теб, Учителю, нямам желание, повярвай ми, нямам никакво желание да постъпвам с другите така, както не бих искал те да постъпват с мен!
— Скъпи мой — отвърна Конфуций, като потупа Дзъ-Кун по рамото, — още не си го постигнал!
5.
Докладвах на барон Кан. Не знам с какво впечатление остана от моя разказ за първия ми разговор с Конфуций. Слушаше мрачно. После поиска да си спомня всичко казано за бившия началник на Пи, който, изглежда, го интересуваше повече от херцога на Гей.
Когато дръзнах да отбележа, че изобщо не мога да ся представя как човек като Конфуций ще се опита някога да свали властта, барон Кан поклати глава.
— Ти не познаваш този велик човек така, както го познавам аз. Той не одобрява съществуващия ред. Нали чу как се изрази за моя многоуважаван баща, потомствения министър-председател: „Който може да търпи този човек, значи може да търпи всекиго!“ Каза го на всеослушание преди първото си заминаване оттук. — Защо баща ти не го е осъдил на смърт?
Баронът описа кръг с ръце.
— Защото е Конфуций. Налага се да търпим лошия му нрав. Освен това знае законите на небето и сме принудени да го почитаме. Но сме принудени и внимателно да го следим.
— Нима този седемдесетгодишен старец може да е опасен, Господарю барон?
— О, да. Аналите на Средното царство са пълни със злонамерени старци, които са се опитвали да направят държавата на пух и прах.
После баронът ми нареди да науча неговите леяри как се претопява желязото. Нареди ми още да се виждам с Конфуций колкото може по-често и редовно да му докладвам. Получих ежедневен достъп до барона, което означаваше, че мога да посещавам двора му, когато пожелая. По неизвестна причина така и не ме поканиха на приемите, давани от семейства Мън и Шу. Но в херцогекия двор бях винаги добре дошъл.