Щом слънцето се покаже над пазара и мъглата започне да се вдига, търговията навлиза в разгара си. Гледката е наистина прелестна. Когато отивах там, изпитвах радост, бях щастлив, сякаш съм част от нея. Но тази сутрин, докато стоях пред ракитените кафези, пълни със златисточервени фазани, изведнъж ме обзе самота. Никога не се бях чувствувал толкова далеч от истинския свят. Стоях там, сред хора от чужда раса, чийто език едва разбирах, чиято култура бе съвсем различна от всичко, което познавам. Ако наистина съществуват арийският Дом на дедите или царството на Хадес, убеден съм, че в това пред. дверие на ада човек ще изпита същото вълнение, което изпитвах тогава, докато гледах фазаните с премрежени от сълзи очи. Спомних си онзи пасаж от Омир, в който ду. хът на Ахил тъгува по предишния си живот под слънцето, което никога вече няма да види. В този миг бих предпочел да бъда овчар в планините зад Суза вместо син на небето. Рядко изпадах в подобни състояния на слабост, но болката, която изпитвах в такива мигове, бе много мъчителна. Все още ми се случва да сънувам, че съм на пазара, заобиколен от жълти хора. Опитвам се да избягам, но пътят ми е препречен от кафези с фазани. Фан Чъ ме успокои:
— Ще тръгнем заедно. Скоро. Тази идея допада на барона, в което няма нищо чудно. Та аз открих път до Индия, най-вероятно стария „копринен път“, за който сме чували. Можем да тръгнем още утре, само че…
— Няма пари, така ли? Фан Чъ кимна.
— Положението е по-сериозно, отколкото мислиш. Хазната на Чъ е празна. А херцогската хазна е винаги празна.
— А Мън и Шу?
— И те са зле. Миналогодишната реколта беше лоша. Войната бе катастрофално скъпа, а не спечелихме нищо освен Лан, най-бедния град в Гей.
— Казваш, че тук няма банкери. Но сигурно има богати търговци, които може би ще пожелаят да дадат заем на държавата.
— Не. Нашите богаташи се правят на бедни. Така че никой не дава пари на заем, защото… защото животът тук е толкова несигурен.
Толкова несигурен, колкото където и да било другаде, помислих си аз. Все пак вярно е, че във Вавилон и дори в Магадха имаше дълги периоди на относителен мир и стабилност, благодарение на което бяха станали възможни и сложните банкови операции. Средното царство е много разпокъсано, за да може да се развие някаква по-сложна система за отпускане и получаване на заеми.
— Утре… — Фан Чъ произнесе тази дума мрачно, макар пред него да бяха сервирани „Четирите годишни времена“, блюдо, чието приготвяне бе отнело на момичетата четири дни и което събужда у човека желание да го съзерцава още четири. — Утре барон Кан ще обяви новите данъци. Ще важат за всички. Никой няма да бъде освободен. Това е единственият начин да измъкнем пари от богатите.
— И да разорите всички останали. Това ми се видя тревожно. Военен данък бе наложен няколко месеца по-рано, за ужас на всички граждани. Тогава Конфуций предупреди правителството, че данъкът е прекалено висок. „Най-лошото е — каза той, — че като взимате толкова много за държавата, намалявате възможностите на хората да създават богатство. Дори раз-бойниците в горите не взимат от търговеца повече от две трети. Защото и разбойникът има интерес търговецът да преуспява, за да има какво да се краде от него.“ Попитах Фан Чъ дали са се съветвали с Конфуций.
— Не. Барон Кан не желае да изслуша още едно нра-воучение. Чжан Цю ще разлепи съобщението по стените на Дългата съкровищница.
— Надявам се, че баронът знае какво прави.
— Знае какво трябва да направи — отвърна Фан Чъ. Фан Чъ съвсем не бе доволен от случилото се. Освен от негодуванието, което новият данък ще възбуди сред народа, правителството се безпокоеше и от реакцията на Конфуций. Страхопочитанието, което вдъхваше този немощен старец, не преставаше да ме удивлява. Макар никой владетел да не желаеше да му даде поста, който иска, нито пък да следва съветите му, било то политически или религиозни, всички държавни служители търсеха благословията му. Все още не мога да проумея как един учен, без политическа власт или богатство, бе успял да си създаде такъв авторитет. Несъмнено небето му бе дало пълномощие, без никой да знае.