— И затова на бедния Йен Хуей е отредено бедно погребение.
— Да. Всеки има определени задължения към суверена, родителите, приятелите, човешкия род. Но тези задължения понякога си противоречат. Очевидно дългът към суверена стои над дълга към приятеля. Разбира се, има най-различни двусмислени положения. За Конфуций нашият законен суверен е херцог Ай. За нас това е барон Кан. В известен смисъл Конфуций е прав. В известен смисъл ние. Нито той ще отстъпи, нито пък ние можем да отстъпим. Оттам идва бедата.
— А кой в последна сметка определя кое е правилно?
Стигнахме до парадния вход на двореца.
— Небето, почетни гостенино.
— Какво е небето, заместник-управителю Фан Чъ?
Приятелят ми се усмихна.
— Небето е това, което е правилно.
И двамата се разсмяхме.
Мисля, че на практика конфуцианците са атеисти. Те не вярват нито в задгробния живот, нито в Страшния съд. Не се интересуват нито как е бил сътворен този свят, нито с каква цел. Вместо това се държат, като че ли този живот е всичко, което съществува, и да се изживее правилно, е единственото нещо, което има значение. За тях „небето“ е просто дума, с която описват правилното поведение. И понеже простолюдието отнася всичко непостижимо за разума към небето — понятие толкова старо, колкото и самите китайци, — Конфуций умело го бе из-ползвал, за да придаде божествен авторитет на предписанията си за поведението на хората един към друг. А пък за да въздействува на образованите както от Чжоу, така и от Шан, той се бе потрудил да стане най-образованият човек в Средното царство. Затова нямаше текст от книгите на Чжоу, който той да не може да цитира в своя полза, Но независимо от силната ми неприязън към атеизма и раздразнението ми към много от строгите конфуциански норми, никога не съм срещал друг човек с такава ясна представа как трябва да се вършат личните и обществените дела. Дори Демокрит намира за интересен моя несъмнено неточен спомен за неговите думи. Ако човек е решил да изхвърли от съзнанието си създателя на всички неща, то-гава е добре да го замени с много точна представа за това какво се разбира под доброта в човешките отношения.
6.
Положих всички усилия да помиря мъдреца, комуто бе крив светът, и диктатора, изпълнен с подозрение към него. Отначало нямах голям успех. Първо, защото Конфуций бе все още в траур за сина си и за Йен Хуей. Второ, неговото собствено здраве се влошаваше. Независимо от всичко той продължаваше учителската си дейност. Освен това му се искаше да напише историята на Лу.
— Мисля си дали няма да е полезно да покажа как и защо десет поколения херцози са лишени от власт — сподели той с мен.
Попитах го каква според него е главната причина за упадъка на херцогската власт и възхода на потомствените министри.
— Това започнало, когато първите херцози предоставили на аристокрацията събирането на данъци. — В анализите си Конфуций бе винаги обективен. — С течение на времето благородниците започнали да задържат данъците за себе си, а всеки знае, че който владее хазната, владее и държавата. Известно е също, че никоя династия не трае повече от десет поколения. Известно е и че когато властта премине в ръцете на бароните — на лицето на стареца се появи заешката усмивка, — те рядко я задържат за повече от пет поколения. Струва ми се, че днес, след като са били на власт пет поколения наред, Чъ, Мън и Шу вече далеч не са онова, което са били.
Не се осмелявах да уговарям Конфуций направо. Опитвах се да действувам чрез Дзъ-лу, защото единствено той говореше пред Конфуций онова, което мисли.
— Всъщност ако не го бях спрял тогава — каза ми Дзъ-лу, — щеше да се съюзи с началника на Пи. Повярва на този негодник и на обещанието му, че ще създаде „Чжоу на изток“. Предупредих Конфуций, че ще е глупак, ако поддържа каквито и да било връзки с началника. Ако един ден се установи „Чжоу на изток“, това ще стане естествено и ще се дължи на Учителя, тъй като той обясни на всички, че такова нещо е не само желателно, но и възможно.
Бях успял да убедя Дзъ-лу, че е дошло време Конфу-ций да се помири с барон Кан.
— Недей да се тревожиш — каза Дзъ-лу. — Аз ще се справя с него.