След дълги преговори Конфуций прие поканата да посети барона в неговата така наречена горска колиба. В един слънчев летен ден, придружени от рота войници, напуснахме града във фургон, теглен от четири коня.
— Надявам се, че няма да има нищо против, ако го приема в старата ловна хижа на баща ми — ми бе казал баронът, когато уточнявахме последните подробности. — Дано скромната обстановка да допадне на чувството му за мярка. А ти, Кир Спитама, почетни гостенино — добави той. — ни направи услуга, която няма да забравим скоро. — Както обикновено яйцевидното му лице не издаваше никакви чувства.
Пътуването през гората бе приятно. Над главите ни кръжаха всевъзможни птици, току-що прелетели от далечния юг. Дърветата скоро се бяха разлистили, а дивите цветя изпълваха въздуха с онези нежни ухания, които винаги ме карат неудържимо да кихам.
Вечерта ядохме превъзходни ястия от дивеч и току-що уловена риба. Спахме в палатки. Не видях нито дракони, нито демони, нито разбойници. Затова пък на другата сутрин срещнахме самотен отшелник-мъдрец — като повечето самотни отшелници-мъдреци, той не спираше да говори. Изглежда, нищо не развързва езика повече от обета за мълчание. Косата и брадата на този човек не бяха мити от години. Живееше в една хралупа недалеч от горската пътека, поради което бе добре познат на пътниците в този край. Скачаше насам-натам като индийска маймуна и се присмиваше на непознатите. Приятно му бе да сравнява простото съвършенство на живота си със светската суета на всички останали. Китайските отшелници-мъдреци са не по-малко отегчителни от своите събратя в Гангската равнина. За щастие все още не са толкова многобройни.
— А, Учителю Кун! — поздрави той Конфуций, който бе слязъл от колесницата, за да се облекчи благовъзпитано в черничевата горичка.
Конфуций отвърна учтиво на поздрава.
— Кажи ми, Учителю Кун, съществува ли по-голямо престъпление от това да имаш твърде много желания?
— Да имаш само едно лошо желание, е престъпление.
Конфуций говореше благо. Свикнал бе с обидите на отшелниците. И те като Буда искаха да отхвърлят света, който той желаеше само да подобри. Те се бяха оттеглили от този свят, а той — не.
— Има ли по-голяма беда от непостоянството?
— Да си недоволен от ролята, която ти се полага в живота, може да се нарече беда.
Отшелникът-мъдрец никак не остана доволен от буквалните отговори на реторичните си въпроси.
— Има ли по-голямо нещастие от алчността?
— Не зависи ли това от предмета й? Да си алчен за онова, което е добро, едва ли е нещастие в очите на небето.
— Знаеш ли що е небе?
— За теб, който следваш Учителя Ли — Конфуций явно познаваше неприятеля си, — то е Пътят, който не може да бъде описан с думи. И от уважение към Учителя Ли, няма да го описвам с думи.
Отшелникът-мъдрец не остана възхитен и от този отговор.
— Учителю Кун, нали ти вярваш в първостепенната важност на жертвоприношението за предците, тъй както го изпълнява синът на небето?
— Съвсем вярно.
— Но вече няма син на небето!
— Имало е. И ще има. Междувременно жертвоприношението за предците продължава да се извършва, макар и несъвършено в отсъствието на Самотния.
— Какъв е смисълът на жертвоприношението за предците?
За мое учудване Конфуций се стъписа. Вероятно това, което чу, бе за него най-рядкото нещо на тази стара земя — нов въпрос.
— Какъв е смисълът на жертвоприношението за предците ли? — повтори той.
— Да. Как е започнало? Какво означава? Обясни ми, Учителю Кун.
— Не мога. — Конфуций изгледа дивака така, сякаш онзи бе отсечено дърво, случайно препречило пътя му. — Човек, който наистина разбира жертвоприношението, може да се справи с всички неща под небето ей така. — И Конфуций опря показалеца на дясната си ръка върху разтворената длан на лявата.
— Щом като не разбираш най-важното от нашите жертвоприношения, как знаеш каква е волята на небето?
— Аз просто предавам мъдростта на предците. Нищо повече.
Конфуций се опита да заобиколи изпречилото се на пътя му дърво. Но отшелникът-мъдрец явно нямаше намерение да го пусне. Той понечи да хване Учителя за лакътя.
— Това е непристойно — каза Фан Чъ, като отмести протегнатата му ръка.
Докато Конфуций се настаняваше в колесницата, лицето на дивака изразяваше по-скоро омраза, отколкото хладнокръвната пасивност, която поклонниците на неизменното проповядват.