Не издържах на изкушението и го подразних.
— Как се е появило всичко това? — попитах. — Кой е създал вселената?
За миг реших, че дивакът не ме е чул. Изобщо не ме погледна. Погледът му бе вперен в изкривения гръб на Конфуций. Но тъкмо се канех да си тръгна, и той каза или, не знам, може би цитира:
— Духът на долината никога не умира. Нарича се тайнствена жена. Вратата към тайнствената жена се нарича корен на небето и земята. Той се намира в нас през цялото време. Колкото и да черпиш от него, той не пресъхва.
— Означава ли това, че сме произлезли от водите на някаква първоначална утроба?
Въпросът ми остана без отговор. Вместо това отшелникът изкрещя към Конфуций:
— Учителю Кун, ти вярваш ли, че на злото трябва да се отплаща с добро?
Конфуций не го погледна, но все пак отговори:
— Ако отвръщаш на злото с добро, тогава кажи ми, как ще отвърнеш на доброто? Със зло ли?
Бях вече в колесницата. Чух как Конфуций измърмори под носа си: „Човекът е слабоумен.“
— Като Учителя Ли — каза Дзъ-лу.
— Не — намръщи се Конфуций. — Учителят Ли е хитьр. Той е лош. Твърди, че щом обредите в чест на предците са изгубили смисъла си, верността и добросъвестността са на изчезване и започва безредието. Според мен той проповядва едно наистина безредно учение!
Струва ми се, че през живота си не съм виждал по-красиво жилище от горската колиба на бащата на барон Кан. Учудих се, че спътниците ми също за пръв път посещават това имение, което старият диктатор си бе построил на петдесетина мили от столицата.
В средата на широка горска поляна бяха изградени тераси, така че, като се изкачва човек към най-високия павилион, изпитва чувството, че плува над някакво зелено море, оградено на юг с верига от виолетови острови планини, покрити с вечен сняг.
В подножието на най-ниската тераса ни посрещна дворцовият управител, който ни съпроводи до върха. „Горската колиба“ се състои от зали, помещения, галерии и павилиони, построени на четири изкуствени тераси, и е заобиколена с прекрасни градини. Където и да застанеш — вътре или вън, — виждаш все небе, цветя, дървета. И градините, и дворецът са дело на архитекти от Чу — южна страна на река Янцзъ, прочута из цялото Средно царство с красивите си сгради, градини, жени и… дракони, както за свой ужас бе установил херцог Шъ.
Декоративни езерца отразяваха прозрачното сияние на ясното обедно небе. Светлозелени водорасли на повърхността на езерцата приличаха на изящна мрежа, в която са хванати цветовете на лотосите. На брега цъфтяха жълти орхидеи, които напомняха разтворили криле пеперуди. Градинската прислуга бе облечена в леопардови кожи. Не знам защо. Знам само, че гледката бе не само необикновена, но и загадъчно красива — както ми обясниха, много характерна за градините на Чу.
На най-горната тераса имаше двуетажна постройка, изградена от полиран до блясък червен камък. С учтиви гърчове дворцовият управител ни въведе в зала, заемаща от край до край постройката. Всички бяхме поразени от красотата на тази зала, подредена с изтънчен вкус — всички с изключение на Конфуций. Той изглеждаше по-мрачен от всякога.
Полираният до блясък сиво-зелен камък на вътрешната облицовка ярко контрастираше с червената фасада. В центъра на сградата се издигаше огромна колона от черен мрамор, обработен така, че да наподобява дърво. Колоната поддържаше тавана, чиито радиални греди от тиково дърво приличаха на отрупани с всевъзможни позлатени плодове клони.
Точно срещу главната врата бе спусната завеса, която скриваше същинския вход към двореца. Докато се оглеждахме омаяни, невидими ръце или въжета дръпнаха завесата и откриха барон Кан. Домакинът ни бе облечен просто, но според правилата. Той поздрави Конфуций пак според правилата, но не дотам просто — киманията с глава, кършенето на рамене и въздишките нямаха край. Явно беше, че предстои изключително тържествен, много официален и важен случай.
Щом Конфуций даде всички полагащи се по правилата отговори, баронът ни въведе в дълга галерия с изглед към няколко стъпаловидни градини. Тук десетина изумително красиви момичета от Чу ни поднесоха разкошен обед. Тези момичета са неделима част ако не от архитектурата, то от обзавеждането и всички ние бяхме заслепени, с изключение на Конфуций. Той седеше на почетното мя-сто и педантично правеше изискващите се по правилата забележки. Но погледът му избягваше прислугата. Никой от нас не бе предполагал, че някъде в Лу може да съществува такъв разкош. Макар дворецът на Чъ в столицата да бе голям, той се отличаваше със строга сдържаност, подходяща за един административен център на обедняла държава. По известни само нему причини диктаторът се решил да ни покаже една страна от своя живот, която малцина са имали честта да видят. Бяхме поразени, точно както бе очаквал от нас. Конфуций бе ужасен. Дали баронът не бе очаквал и това? Не мога да кажа със сигурност.