Обедът беше много вкусен и доста прекалихме с виното, което имаше цвят на малахит и вкус на мед. Междувременно ни поднасяха блюдо след блюдо по южняшки обичай. Това означава, че горчиви ястия се редуват със солени, след това кисели, след това люти и накрая сладки. Помня, че имаше варена костенурка, гъска с кисел сос, задушена патица, печено яре със сос от сладки картофи, сушено месо от жерав с кисели репички … и прочутата горчиво-кисела супа от У.
С изключение на барон Кан и Конфуций всички се натъпкахме по най-отвратителен начин. Мъдрецът и диктаторът ядоха умерено и не пиеха, а отпиваха виното на малки глътки.
В паузите между отделните блюда млади момичета от Шън изпълняваха прелъстителни танци под звуците на цитра, тръби, камбани и барабани. После една прелестна красавица от У изпя няколко любовни песни, прекрасни старинни песни, които дори Конфуций бе принуден да похвали. Общо взето, той ненавиждаше всяка музика, композирана след времето на Чжоу. Спомням си откъслечно разговора, останал в паметта ми заедно с блясъка и аромата на чудесния ден, ястията музиката, жените.По време на вечерята баронът се обърна към Конфуций:
— Кажи ми, Учителю, кой от твоите ученици най-много обича знанието?
— Този, който умря, Министър-председателю. За нещастие Йен Хуей живя малко — отвърна Конфуций, изгледа строго присъствуващите свои ученици и добави: -Сега няма кой да заеме мястото му.
Баронът се усмихна.
— Естествено, ти най-добре преценяваш, Учителю. Все пак бих казал, че Дзъ-лу е мъдър.
— Така ли? — Конфуций оголи предните си зъби.
— Мисля също, че е подходящ за държавен пост. Съгласен ли си с това, Учителю?
По този начин — не кой знае колко деликатно — баронът започна да подкупва Конфуций.
— Дзъ-лу работи добре — отвърна Учителят. — Ето защо би трябвало да заема някакъв пост.
Дзъ-лу прояви благоприличие, като си даде вид, че е смутен.
— Какво ще кажеш за Чжан Цю?
— Той е гъвкав — каза Конфуций без колебание. — И това ти е известно, защото той вече заема пост.
— А Фан Чъ?
— Умее да върши работа, както също ти е известно. Пиршеството вече не доставяше удоволствие на Чжан
Цю и Фан Чъ, а баронът се забавляваше за тяхна сметка. Освен това по някакъв неразбираем за останалите начин баронът намираше общ език с Конфуций.
— Твоите ученици ми служат добре, Учителю.
— Да можеше и на доброто да се служи така добре, Министър-председателю!
Баронът предпочете да остави хапливата забележка без отговор.
— Кажи ми, Учителю, кой е най-добрият начин да направиш един народ почтителен и верен?
— Имаш предвид друг начин, не като му даваш пример, така ли?
Изведнъж разбрах, че Конфуций не само е обладан от надигащ се гняв, но и че няколкото хапки, които бе погълнал, започват да дразнят стомаха му. Баронът слушаше внимателно, сякаш Конфуций още не бе отговорил нищо.
— Уважавай достойнството на хората. — Конфуций се намръщи и се оригна. — Тогава и те ще те уважават.
Повишавай онези държавни служители, които са достой-ни, а недостойните обучавай!
— Колко вярно и колко прекрасно казано! — възкликна баронът с престорено възхищение, сякаш за пръв път чува такова нещо.
— Радвам се, че мислиш така. — Конфуций бе по-раздразнен от всякога. — Без съмнение, никога не трябва да се прави обратното. — А какво имаш предвид под „обратното“?
— Не се опитвай да учиш достойните. Не повишавай недостойните.
За щастие разговорът бе прекъснат, за да чуем една скръбна балада от Цаи. Но когато тя свърши, баронът възобнови своите почтителни и същевременно предизвикателни въпроси.
— Както знаеш, Учителю, от времето, когато ти така отлично служеше като заместник-министър на полицията, престъпността страшно нарасна. Какво би направил, за да спреш тази епидемия от беззаконие?
— Ако хората не бяха алчни, Министър-председателю, нямаше да се намери човек, когото би могъл да накараш да ограби някого. По простата причина, че нямаше да има какво да се краде.