Конфуций не умря. Към края на лятото изпрати на барон Кан молба за подходящо министерство. Когато получи отговор, че в момента няма свободно място, разбра, че кратуната ще си остане завинаги украшение на стената.
Поне външно Конфуций не показваше с нищо, че е сломен, и продължаваше да разделя времето си между изучаването на текстовете на Чжоу и учениците си. Твърди се, че училището му е първото в Средното царство, което не е свързано с никое от благородните семейства. Самият Конфуций бе получил образованието си в частното училище на семейство Мън. Сега той бе просветителят на цялата рицарска класа, както и на някои благородници. И което е по-важно, той бе създателят на кавалерите. Преди Конфуций никой от по-нисшите на рицарите съсловия не е могъл да се надява, че ще при-добие ранга — не, не ранга, — качеството кавалер. Конфуций бе постановил, че всеки, който следва правилния път, може да стане кавалер. Лишените от права учени от племената Шан бяха доволни от това. Но за аристокрацията от Чжоу не можеше да се каже същото.
Конфуций също така отделяше доста време, за да сложи в ред хрониките на Лу. Мислеше, че е важно да се знае какво точно е станало през онези години, когато херцозите загубили властта си. Прекара много щастливи часове, докато се ровеше из потъналите в прах хроники, предоставени му от херцог Ай. В Китай по-значителен брой книги имат само великите семейства. Според Конфуций повечето от тези книги се намират в пълен безпорядък, защото писането — те пишат от горе на долу, а не от една страна на друга — се извършва върху бамбукови ленти, завързани с кожен ремък, който е промушен през върха на всяка лента. С времето ремъкът се протрива и тогава лентите се разбъркват. Конфуций мечтаеше да подреди колкото може по-голяма част от литературата на Чжоу. Това означаваше, че трябва да отдели химните на предците от дворцовите песни. С други думи, грандиозно начинание. Нямам представа дали е живял достатъчно дълго, за да изпълни тази задача. Съмнявам се.
Срещнах го за последен път пред олтарите на дъжда, Разхождаше се с неколцина млади ученици. Когато ме видя, се усмихна. Присъединих се към групата и се заслушах в думите му. Макар и да не каза нищо, което да не съм чувал вече, беше ми интересно — обичах да го наблюдавам как приспособява мъдростта си към различни хора и ситуации. Най-много мразеше онези, които механично повтарят наученото, сякаш са индийски птици.
— Напълно безполезно е да учиш и да не се замисляш върху наученото. Да мислиш, без да учиш, е опасно.
От друга страна, не обичаше и словесните жонгльори. Спомням си как веднъж един младеж така изопачаваше думите му, че ги обръщаше против него. Учителят слушаше спокойно. Но когато си тръгнахме, изпъшка:
— Как мразя празнословието! — Нямаше да му хареса в Атина.
Мисля, Демокрите, че дори твоят учител Протагор би се съгласил с правилото на Конфуций, че е абсолютно необходимо да се мисли върху наученото. Конфуций вярваше още, че един учител трябва винаги да преосмисля старото от позицията на новото. Това е очевидно. За съжаление също толкова очевидно е, че много малко учители са способни да правят нещо друго, освен безкритично да повтарят старите максими. Според Конфуций истинската мъдрост се състои в това да знаеш колко не знаеш, както и да си наясно до каква степен не знаеш онова, което знаеш. Предай това на приятеля си Сократ — или на онзи Демон, с когото той обича да си говори. Демокрит мисли, че съм несправедлив към Сократ. Ако е така, то е, защото съм познавал велики и мъдри хора, каквито не се срещат в този град — нито пък в тази епоха.
— Учителю, заминавам — казах аз, когато Конфуций и учениците му стигнаха до брега на реката. — Искам да се сбогуваме.
Конфуций се обърна към учениците:
— Вървете си вкъщи, деца мои.
После ме хвана под ръка — интимен жест, с който рядко удостояваше дори и Дзъ-лу. Вървяхме така, докато стигнахме до мястото, където преди три години за пръв път отидохме сами на риба.
— Надявам се, че понякога ще мислиш за нас тук, когато си… там.
Каза „там“, за да избегне китайския израз „земята на варварите“. Това бе проява на особена учтивост.
— Ще мисля. Често. Научих много неща от теб, Учителю.
— Наистина ли? Ще се радвам, разбира се, ако това е вярно. Но ние сме толкова различни.
— Небето над Персия и Китай е едно и също. Искрено го обичах.
— Но повелите не са едни и същи! — Старецът показа заешките си зъби. — Ето защо ти още вярваш в Премъдрия господ и в Страшния съд, и в онзи огнен… край на нещата.