— Да. Но все пак пътят на праведността за нас… за всички на земята… е и твой път.
— Пътят на небето — поправи ме той.
Бяхме стигнали до водата. Този път той седна на камъка, на който тогава бях седял аз. Коленичих до него.
— Вече не ходя за риба. Изгубих това умение.
— Губи ли се някога умението?
— Какво ли не се губи? Освен идеята за доброто. И ритуалът. Знам, че тайно се присмиваш на нашите три хиляди и триста обичая. Не, не отричай. Разбирам те. Затова бих искал и ти да ни разбереш. Помисли, без ритуали любезността става досадна. Предпазливостта се превръща в страхливост. Дързостта става опасна. Непреклонността се превръща в безсърдечие.
— Учителю, никога не съм ти се присмивал. Но понякога се озадачавах. И все пак ти ме научи какъв е истинският кавалер — или поне какъв трябва да бъде. Такъв, какъвто си ти.
Старецът поклати глава.
— Не. — Гласът му беше тъжен. — Истинският кавалер е добър. Затова никога не е нещастен. Той е мъдър. Затова никога не е объркан. Смел е. Затова никога не се страхува. Голяма част от живота ми премина в страх, объркване, нещастие.
— Учителю, ти си прославен…
— Всеки среден колесничар е по-прославен от мен. Не съм известен. Но не виня небето, нито дори хората. — Конфуций отмахна един бял кичур от изпъкналото си чело. — Бих искал да вярвам, че на небето хората биват възнаградени за това как са живели и към какво са се стремили. Ако е така, доволен съм.
От близките овощни градини се чуваха птичи крясъци. И крясъци на жени, които пропъждаха изгладнелите птици.
— Учителю, вярваш ли в небето?
— Земята е факт. — Старецът почука с пръст покритата с мъх земя.
— Небето факт ли е?
— Така са ни учили Чжоу, а преди тях и Шан.
— Но ако оставим настрана техните учения, техните ритуали, ти вярваш ли?
— Преди години, когато бях в Гей, видях и чух Танца на приемствеността.
Бях поразен. За пръв път осъзнах какво значи съвършена красота, съвършена доброта. Цели три месеца след това бях зашеметен. Най-после имах представа за небето, защото се бях докоснал до съвършенството, до добротата — и то тук, на земята.
— Но откъде е дошла тази музика? Кой я е създал?
Конфуций стисна ръце и дългите му палци се кръстосаха.
— Ако ти кажа, че е дошла от небето, ще ме питаш кой е създал небето. А на този въпрос няма да отговоря, защото не е необходимо да знаем онова, което не можем да знаем. С толкова много неща трябва да се справяме тук. А в името на небето сме създали определени ритуали, които ни позволяват да надминем себе си. В името на небето сме длъжни да спазваме определени обичаи, поведение, начин на мислене, които допринасят за хармонията, за праведността, за добротата. Думи, които е трудно дори да се обяснят. — Старецът свъси вежди. — Единственото най-голямо препятствие по моя път, по пътя на всеки човек, е езикът. Важни думи се замъгляват от прекалено много значения и от недостатъчно значения. Ако зависеше от мен, щях отново да определя значението на всяка дума.
Конфуций замълча, после се усмихна закачливо.
— Щях да се постарая всяка дума да съответствува на първоначалното си значение, което са й дали Чжоу.
— Но има някои церемонии, Учителю… Например, какво ще кажеш за онова, което направи Дзъ-лу, когато ти беше тежко болен?
Конфуций се намръщи.
— Тези дрехи бяха истинско светотатство.
— Аз говоря за молитвите към небето и към земята, когато самият ти не вярваш в духове.
— Отлична забележка! — отвърна Учителят. — Аз съм привърженик на ритуала, защото успокоява живите, изразява уважение към мъртвите, напомня ни единството ни с онези, които са били преди нас. В края на краищата те ни превишават по численост с милиони. Ето защо не вярвам в призраци. Ако духовете витаеха наоколо, нямаше да има място за живите. Щяхме да виждаме дух на всяка крачка.
— Но какво ще кажеш за всички онези, които твърдят, че са срещали духове на умрели?
За миг Конфуций ме погледна изкосо, сякаш за да прецени дали заслужавам доверието му.
— Говорил съм с много хора, които мислят, че са виждали духове на умрели, и винаги им задавам един и същ въпрос: „Духът гол ли беше?“ Отговорът неизменно гласи, че духът е носел дрехите, с които е бил погребан. Е, добре, знаем, че и коприната, и ленът, и агнешката кожа са неживи, неодушевени. Знаем също, че когато човек умре, дрехите му изгниват, също както изгнива и самият той. Как е възможно тогава духът отново да ги облече?