Моята роля в експедицията така и не се изясни. Макар да бях почетен гост на Лу и зет на магадханския цар, същото време си оставах и нещо като роб. Не можех да оплача от отношението на маркиза от Гей към мен и пак чувствувах, че за него съм нещо като удобна вещ — вещ от която, ако е необходимо, лесно може да се откаже.
Щом стигнахме до гангското пристанище Чампа, поисках разрешение от маркиза да продължа сам към столицата. Отначало той ми отказа. Но неочаквано ми провървя. Царският наместник на Чампа ме бе виждал веднъж в двореца и ми оказа такива почести, че за маркиза стана невъзможно да ме държи като пленник, така да се каже, на моя територия. Уговорихме се да се срещнем в Раджагриха. После напуснах Чампа с една магадханска войскова част. Излишно е да споменавам, че нямах никакво намерение да ходя в Раджагриха. Едно, че не горях от желание да се срещна с тъста си. И исках да видя жена си и синовете си в Шравасти.
На десет мили източно от Чампа се разделих с военния си ескорт. Те продължиха за Раджагриха, а аз се присъединих към друг отряд от магадханската войска. Тези войници отиваха на републиканската граница и командуващият офицер бе повече от щастлив, че има честта да придружава царския зет. Всъщност той изпитваше ужас от мен. Скоро разбрах причината.
Макар слуховете за жестокостта на Аджаташатру да бяха стигнали дори и до Китай, аз бях склонен да не им вярвам. Знаех, разбира се, че е безмилостен човек. Бе погълнал — като раците — собствения си баща. Но в Гангската равнина това е по-скоро правило, отколкото изключение. Все пак мислех, че поне не е безпричинно жесток. Грешах.
От самото начало се ужасих, като видях до каква степен бе опустошена някогашната горда и процъфтяваща Федерация на републиките. Докато пътувах на север през тези покорени страни, имах усещането, че самата земя е била умъртвена. Там, където навремето се простираха засети с просо ниви, овощни градини и пасбища, сега не вирееше нищо.
Стигнахме до покрито с обгорели тухли поле.
— Тук бе град Вайшали — каза командирът.
Вайшали бе сринат до основи. Кучета и котки, грабливи птици, скорпиони и гущери обитаваха сега развалините на един град, който само преди десетилетие процъфтяваше. Спомних си конгресната зала и светилището на Махавира.
— Естествено, царят възнамерява отново да построи града — добави командирът и ритна купчина кости.
— Убеден съм, че когато това стане, градът ще съперничи на Раджагриха — отбелязах аз верноподанически. Колкото и да внимавах да не предизвикам подозрения и да се представям за покорен зет на човека, когото индийците смятаха за най-великия монарх на всички времена, понякога любопитството ми надделяваше: — Оказаха ли голяма съпротива? Наистина ли се налагаше да се разруши целият град?
— О, да, Господарю-принц! Бях тук. Участвувах в битката, която продължи осем дни. Най-ожесточените боеве бяха ей там. — Той посочи на запад, където ред палми очертаваха пътя на почти пресъхнала река. — Подгонихме ги от брега на реката. Когато се опитаха да се скрият в града, посрещнахме ги пред стените му. Царят лично поведе атаката през главната врата. Лично подпали първата сграда. Лично преряза гърлото на републиканския генерал. Лично обагри с кръв водите на Ганг.
Сега капитанът не разказваше, а скандираше. Победите на Аджаташатру вече се възпяваха в стихове, за да се наслаждават бъдните поколения на славата и кръвожадността му.
Дванадесет хиляди републикански войници стърчаха на колове от двете страни на пътя от Вайшали до Шравасти. Тъй като последната битка се бе водила през сухия сезон, труповете се бяха мумифицирали под изгаряващите лъчи на слънцето. Убитите войници приличаха на живи — с широко отворени уста, сякаш се мъчеха да си поемат въздух или да изкрещят. Смъртта сигурно е дошла много бавно на тези високи колове. С изненада открих, че мъртвите бяха до един кастрирани. Индийците презират този обичай. По-късно в Шравасти видях да продават торбички, направени от фино обработени тестикули, и цял сезон бе много модерно да държиш парите си в тях. Дамите пък ги носеха завързани за коланите си в знак на патриотизъм.
Движехме се по границата на някогашната република Личхави. Въпреки че столицата бе унищожена, останалата част от страната продължаваше да се съпротивлява.
— Те са много твърдоглави хора — заяви моят придружител. — Царят е страшно ядосан, че не се предават. И има пълно право. Да се надяваме, че ще ги накаже, и то скоро.