— Рядко излизам от къщи — промърмори той, докато си проправяхме път през шумните тълпи. — Но искам да присъствувам на разговора ти с Ананда. Китайските ти истории много ще му харесат.
Тъй като самият той бе очарован от разказите ми за Конфуций и Учителя Ли, принц Джета мислеше, че новият водач на будисткия орден ще ме изслуша със същия интерес. Това бе единственият случай, в който старият ми приятел прояви наивност. Ако има нещо, което професионалният жрец ненавижда, то е да му се говори за съперническа религия или философска система.
Бамбуковият парк сега бе изцяло на разположение на будисткия орден. Колибата, в която бе живял Буда, бе оградена с ниска стена, а наблизо се строеше голяма нова сграда.
— Това е женски манастир — поясни принц Джета. — Строи го Амбапали. Тя ще бъде и първата монахиня.
— Имаш предвид куртизанката от Вайшали ли?
— Да. Когато Буда умря, тя дойде тук с всичките си пари. Имала е късмет.
— Да. Видях развалините на Вайшали.
— Тя реши да посвети остатъка от живота си на ордена. Истински й се възхищавам. Свята жена.
— Бих добавил, и вече доста стара — позволих си да отбележа аз.
Често преуспелите на младини куртизанки се отдават на религия или философия, когато загубят красотата си. Интересно какво ще стане с Аспазия?
На вид Ананда приличаше на Буда — прилика, която ни най-малко не се опитваше да прикрие. С много покло-ни водачът на сангхата придружи носилката на принц Джета до главната зала на манастира. Последвах ги. Там неколкостотин млади монаси рецитираха словото на Буда. Забелязах, че мнозина бяха облечени в наскоро ушити жълти роби. Това бе нововъведение. В миналото им бе позволено да носят само дрипите, които са изпросили.
Ананда ни покани с стая с нисък таван в дъното на третия вътрешен двор на манастира.
— Тук се съсредоточавам и напрягам паметта си — каза той.
Щом носачите на принц Джета се оттеглиха, Ананда се обърна към мен.
— Спомням си за теб с най-приятни чувства. Сарипутра високо те ценеше.
Принц Джета му разказа моите китайски приключения, а светецът слушаше с престорен интерес. Всъщност не Ананда, а принцът ме помоли да говоря за китайската мъдрост. Обобщих я накратко. Ананда се държеше учтиво, но се отегчаваше. Накрая каза:
— Доколкото разбирам, Учителят Конфуций принадлежи изцяло на този свят, така че разсъжденията му не могат да се приемат сериозно.
— Той вярва, че светът на хората е единственият свят, който съществува. Ето защо смята нашето поведение в единствения съществуващ свят за изключително сериозно нещо.
— С последното несъмнено сме съгласни. А и неговата представа за качествата на истинския кавалер е много близка до известната нам истина. Затова ми е чудно, че все още не е забелязал очевидното — съществуването на нирваната. Тъкмо ти се струва, че ей сега ще стигне до четирите благородни истини — тук Ананда изду буза и издаде силен и неприличен звук с език, — а той изведнъж спира.
— Мисля, че няма желание да отива по-далеч от този свят.
— Това заслужава съжаление.
— Мисля, че Конфуций няма нужда от съжаление.
Казах това по-рязко, отколкото възнамерявах, и принц Джета обърна глава и ме погледна.
Ананда се усмихна.
— Нашето съжаление е общо, скъпи мой. Нашето съжаление е насочено към всички живи същества. Да си жив. означава да си затворен в кръга на раждането и прераждането. Само за този, който бе тук и си отиде, може да се каже, че е постигнал онова, което трябва да бъде съзнателната цел на всички хора.
— Учителят Кун не би се съгласил с това.
С изненада открих, че говоря като Конфуциев ученик. А бях се ужасявал от пълното му безразличие към Премъдрия господ. Той не само не се вълнуваше от идеята за сътворението, но и отказваше да възприеме двойствеността, заложена във всички неща. Конфуций принадлежеше изцяло на този свят и все пак го защитих пред Ананда. Човек е склонен към какви ли не чудатости. Може би защото винаги изпитваме нужда да се противопоставим на онези, които мислят, че единствено те знаят истината или пътя, или ключа към загадката.
— Как си представя Конфуций смъртта? — Ананда се преструваше, че му е интересно, за да не обиди принц Джета.
— Не знам. Подозирам, че според него това няма значение. Той се интересува от живота…
— Хванат е в капана на живота! Горкият човек!
— И кой ли не е… хванат в този капан? Конфуций е честен. И често е тъжен. Признава несъвършенството си, а това качество се среща много рядко сред светците, както имах възможност да се убедя.