Выбрать главу

— Какво имаш предвид под господар на целия свят?

— Царят гледа на запад. Царят гледа на изток.

Момчето очевидно цитираше някакъв дворцов текст.

— Мислиш ли, че крои някакви планове за бащината ти родина? — попитах го аз.

Момчето кимна.

— Един ден целият свят ще бъде негов, защото не се е раждал друг такъв цар. А и никога по-рано не е имало господар на цяла Индия.

— Цяла Индия? Какво ще кажеш за личхавите? За царство Аванти? Ами индийската провинция на Персия? А юга?

Момчето сви рамене.

— Това са подробности. Когато Аджаташатру, яхнал кон, се появи на същия този площад — бях малък тогава, но никога няма да го забравя, — той беше като слънцето. И хората го приветствуваха, както приветствуват слънцето след продължителен дъжд.

Не изказах предположението, че сигурно са тръпнели от страх пред новия си владетел, защото Аджаташатру наистина бе като безмилостното лятно слънце, което изгаря полетата и ги превръща в пустош.

— А той обича ли те?

— О, да. Ползувам се с благоволението му. Момчето вече бе достигнало ръста на воин, какъвто скоро щеше да стане. Макар да бе наследял моите очи — или очите на тракийската вещица Лаида, — чувствувах го съвсем чужд. Но виждах, че е амбициозен и енергичен. Бях уверен, че ще си пробие път в двора на Магадха.

— Искаш ли да видиш Персия? — попитах.

Белите му зъби блестяха. Имаше очарователна усмивка.

— О, да. Майка ми ми е говорила толкова много за Суза и Вавилон, и за Великия цар. А и старият Карака Винаги ми разказва истории, когато идва да ни види.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Не смеех да го погледна. Смущаващо е, когато в страната на тъмнокожите се срещнат два чифта сини очи — имаш усещането, че си се погледнал в огледало… само че моето огледало бе в тъмна рамка.

— Трябва да завърша учението си, татко. — Не очаквах друг отговор. — След това ще отида в университета в Таксила. Не ми се ходи, но дядо ми заповяда да уча езици. Трябва да му се подчиня.

— Може би ще те направи посланик като мен.

— Това би било двойна чест.

Момчето вече бе царедворец.

По-малкият ми син изглеждаше замечтан и стеснителен. Когато най-накрая успях да го накарам да проговори, поиска да му разказвам приказки за дракони и русалки. Постарах се да му доставя удоволствие с разни фантастични истории. Интересуваше се от Буда. Подозирам, че е наследил от прадядо си онзи тип ум, който възприема отвъдния свят като нещо естествено. Във всеки случай никой от синовете ми не желаеше да напусне Индия. Това не ме учуди, но дълбоко ме огорчи.

В деня преди керванът ми да отпътува за Таксила, седях до носилката на принц Джета на покрива на къщата край реката.

— Много скоро ще умра — каза той и обърна глава към мен. — Затова съм толкова щастлив, че още веднъж можах да те видя.

— Защо? Нали, щом умреш, ще ме забравиш?

Принц Джета обичаше да се шегува със смъртта, затова се постарах да говоря на тази тема с колкото е възможно повече чувство за хумор — една недотам лесна задача. Дори и сега, когато съм толкова стар, не мога да свикна напълно с мисълта, че ще трябва да изоставя това разнебитено тяло, за да поема дългия път към далечния край и… поне така се моля на Премъдрия господ — към моста на Спасителя.

— Да, но това, че съм говорил с теб през последните си дни, може да предизвика важни промени в съдбата ми. Може да се окаже, че благодарение на теб, когато се родя отново, ще съм по-близо до изхода.

— Според мен си само на една крачка от нирваната.

— Боя се, че е много повече от крачка. Свързан съм с мъката. Има опасност следващото ми прераждане да е по-лошо и от сегашното. — Принц Джета посочи с поглед парализираното си тяло.

— Раждаме се само веднъж — казах аз. — Или поне така вярваме ние — добавих учтиво.

Принц Джета се усмихна.

— Позволи ми да ти кажа, че това, в което вярваш, е безсмислено. Невъзможно е да си представим бог, който взима една безсмъртна душа, позволява й да се роди само веднъж, играе си с нея, а после я съди и й отрежда вечно страдание или вечно удоволствие.

— Не, не вечно. Когато настъпи онзи час във вечността, всичко се съединява в едно.

— Не съм съвсем сигурен, че добре разбирам представата ти за вечността.

— И кой ли може да я разбере?